— Не е, ако аз не искам да бъда спасяван — каза Артур.
— Тогава ще трябва да понасяш враждебното отношение на онези, които те обичат — поклати глава Тюдрик, — или поне ще трябва да го понасяш докато отшумят вълненията. А те ще отшумят. Такиви изблици на ентусиазъм не траят дълго и ако нашия Господ Иисус Христос не се върне след четири години, вълненията със сигурност ще стихнат и ще чакат края на хилядолетието. — Тюдрик отново се загледа в гъстата гора. — Колко прекрасно би било — промълви той, — ако можех да доживея да видя лицето на нашия Спасител тук в Британия — обърна се отново към Артур. — Страхувам се, че знаменията за Неговото връщане ще бъдат бурни. Без съмнение, саксите ще бъдат само досадна неприятност. Създават ли ви много тревоги напоследък?
— Не — отговори Артур, — но с всяка изминала година стават все повече и повече. Боя се, че няма дълго да кротуват.
— Ще се моля Христос да се върне преди тях — каза Тюдрик. — Няма да понеса, ако саксите отнемат от земята ми. Всъщност това вече не ми влиза в работата — добави той бързо. — Нека Мюриг да се оправя с тия неща. — От близкия параклис се чу рог и Тюдрик се изправи. — Време е за молитви! — усмихна се той. — Може би ще дойдете с мен, а?
Учтиво отказахме, а на следващото утро напуснахме манастира на стария крал, тръгнахме нагоре през планината и навлязохме в Поуис. На третия ден бяхме в Каер Сус. Там отново видяхме Кълхуч, който се беше замогнал в новото си кралство. Онази нощ всички попрекалихме с медовината. На сутринта ме болеше главата, но с Кунеглас възседнахме конете и отидохме в Кум Исаф. Кралят бе запазил нашата малка къща така както я бяхме оставили.
— Не знам кога може пак да ти потрябва, Дерфел — обясни той.
— Може и скоро да е — мрачно признах аз.
— Скоро ли? Дано.
Вдигнах рамене.
— Не се чувстваме твърде желани в Думнония. Мордред не може да ме понася.
— Ами помоли го тогава да те освободи от дадената клетва.
— Вече го молих, но той ми отказа.
Говорих с него след акламацията, когато все още чувствах болезнено унижението от двата удара. След шест месеца отново го попитах и той пак ми отказа. Изглежда беше достатъчно умен, за да осъзнае, че най-добрият начин да ме накаже бе да ме застави насила да му служа.
— Да не би да иска копиеносците ти? — попита Кунеглас и седна на пейката под ябълковото дърво, което растеше край вратата на къщата.
— Не, просто иска робска преданост от мен — мрачно казах аз. — Май няма намерение да води никакви войни.
— Значи не е пълен глупак — отбеляза сухо Кунеглас. После говорихме за Сийнуин и за момичетата и Кунеглас предложи да изпрати своя нов главен друид Малейн да бди над Даян. — Малейн прави чудеса с билките. По-добър е от стария Иорует. Знаеш ли, че Иорует умря?
— Чух. А ако можете да се лишите от Малейн, с радост ще приема предложението ви.
— Ще тръгне още утре. Не мога да оставя племенниците си да боледуват. Твоята Нимю не може ли да им помогне?
— Колкото Мерлин им помогна — отвърнах аз, докосвайки върха на един стар сърп, вграден в кората на ябълковото дърво. Молех се желязото да пази Даян от злото, което я заплашваше. — Старите Богове са напуснали Думнония — казах мрачно аз. Кунеглас се усмихна.
— Никога не трябва да подценяваме Боговете, Дерфел. Думнония отново ще усети присъствието им някой ден. Християните — продължи той след миг мълчание — обичат да се наричат овце, нали? Е, ще видиш как ще заблеят, когато дойдат вълците.
— Какви вълци?
— Саксите — отвърна той тъжно. — Дадоха ни десет години мир, но лодките им продължават да акостират по източните ни брегове, чувствам как расте силата им. Ако започнат отново да воюват с нас, твоите християни с радост ще се скрият зад езическите мечове — Кунеглас сложи ръка на рамото ми. — Саксите са един нерешен проблем, Дерфел, нерешен.
Вечерта кралят ни даде угощение, а на сутринта тръгнахме с водач, предоставен ни от Кунеглас, на юг към мрачните планини по старата граница със Силурия.
Отивахме към една далечна християнска общност. Християните в Поуис все още бяха малобройни, защото Кунеглас безмилостно гонеше от кралството си мисионерите на Сенсъм. В земите на бившата Силурия обаче имаше много християни. Групата, към която бяхме тръгнали, се славеше сред християните в Британия със своята святост. Своя авторитет тамошните християни дължеха на стремежа си да живеят в крайна бедност и в диво и пустинно място. Лайгесак бе намерил убежище сред тези фанатици, които по думите на Тюдрик, умъртвявали плътта си (Тюдрик искаше да каже, че се съревновават помежду си да живеят колкото се може по-мизерно). Някои живеели в пещери, други направо под открито небе, трети се хранели само с растения, имало и такива, които отказвали да носят дрехи, други пък обличали ризи, изплетени от коси с втъкани в тях бодли, някои носели трънени венци, други ден след ден се самобичували като ония в Иска. На мен ми се струваше, че най-доброто наказание за Лайгесак бе да го оставим да си живее в тази общност, но имахме заповед да го отведем у дома. А това означаваше да предизвикаме недоволството на местния християнски водач — свиреп епископ, на име Кадок, известен със своята войнственост.