Неговата слава ни накара да облечем ризниците си, когато наближихме окаяната планинска крепост на Кадок. Не бяхме взели най-хубавите си ризници, поне тези от нас, които имахме избор, защото не искахме да ги хабим за глутница полуненормални свети фанатици. Все пак всички имахме шлемове и носехме плетени или кожени ризници и щитове. Ако не друго, мислехме ние, бойните ни доспехи можеха да стреснат учениците на Кадок, които според нашия водач, не бяха повече от двадесет.
— И всичките са луди — каза водачът ни. — Един от тях стоял като мъртъв цяла година! Не помръдвал въобще, така разправят. Просто стоял като кол, а другите пъхали храна отгоре и събирали лайна отдолу. Що за странен Бог е тоя, дето иска подобни неща от хората.
Пътят към убежището на Кадок бе утъпкан от краката на поклонници и се виеше нагоре по един стръмен гол склон. Единствените живи същества там бяха овце и кози. Не видяхме пастири, но те без съмнение ни бяха видели.
— Ако Лайгесак има малко ум в главата — каза Артур, — отдавна да си е отишъл. Сигурно вече са ни видели.
— И какво ще кажем на Мордред?
— Истината, разбира се — отвърна Артур мрачно. Носеше обикновен шлем и кожен нагръдник, но дори тези обикновени доспехи върху него изглеждаха красиво. Неговата суетност не беше крещяща като суетата на Ланселот, но той наистина се гордееше с чистотата си, а цялата тази експедиция сред дивите планини по някакъв начин обиждаше чувството му за чистота и благоприличие. И времето не ни помагаше — беше мрачен летен ден, валеше дъжд и от запад духаше студен вятър.
Артур беше в лошо настроение, но не и неговите копиеносци. Шегуваха се с атаката срещу крепостта на могъщия крал Кадок и се надлъгваха кой колко злато, воински пръстени и роби щял да спечели от това нападение. Невероятните трофеи, които си измисляха, ги разсмиваха. Накрая се изкачихме на последното било, откъдето можехме да видим долината и убежището на Лайгесак в нея. Наистина беше мизерно място — море от кал, сред което се издигаха десетина кръгли каменни къщички, ограждащи четвъртита каменна църквичка. Имаше някакви неугледни зеленчукови градини, малко тъмно езеро, няколко каменни кошари за козите на отшелниците, но ограда нямаше.
Защитата на долината бе поверена на голям каменен кръст, в който бяха вдълбани сложни орнаменти и образът на християнския Бог. Кръстът бе изработен много красиво. Той бележеше началото на земята на Кадок. От мястото, на което бе издигнат, ясно се виждаше цялото малко селище, отстоящо на десетина хвърлея с копие. Артур спря нашия боен отряд точно до кръста.
— Няма да влизаме в земите им без разрешение — каза тихо Артур, — докато имаме възможност да говорим с тях.
Опря копието си на земята до копитата на коня си и зачака.
В селцето се виждаха десетина души, които щом ни зърнаха хукнаха към църквата. Миг по-късно оттам излезе огромен мъж и тръгна към нас. Беше истински великан — висок колкото Мерлин, с широки рамене и големи силни ръце. Човекът беше мръсен, с немито лице, кафявото му расо бе цялото в кал и мръсотии, а сивата му коса, мръсна като расото му, сякаш никога не бе подстригвана. Брадата му растеше свободно и стигаше до кръста му, косата му зад тонзурата се спускаше на мръсни кичури като току-що остригано сиво руно. Имаше тъмно лице с широка уста, изпъкнало чело и гневни очи. Внушително лице. В дясната си ръка мъжът държеше жезъл, а край дясното му бедро висеше гол ръждясъл меч, огромен. Човекът изглеждаше така сякаш някога е бил добър копиеносец. Не се съмнявах, че и сега можеше да нанесе един-два тежки удара.
— Вие не сте добре дошли тук — викна той щом се приближи, — освен ако не идвате, за да посветите нещастните си души на Бог.