— Запомнете! Никакви кражби!
Чудех се какво ли толкова можеше да има за крадене в това мрачно място, но Артур знаеше, че всички копиеносци обикновено си намират по нещо за спомен.
— Не искам неприятности — каза им Артур. — Само ще претърсим за нашия човек и си тръгваме.
Той докосна хълбоците на Ламрей и черната кобила послушно се отправи напред. Ние го последвахме пеша, заличавайки с ботушите си линията, начертана от Кадок в калта край гравирания кръст. Никакъв огън не се стовари върху нас от небесата.
Епископът вече беше стигнал до църквата, спря на входа, обърна се, видя, че идваме и влезе вътре.
— Знаят, че идваме — каза Артур, — значи няма да намерим Лайгесак тук. Боя се, че само си губим времето, Дерфел.
Една саката овца закуцука през пътя и Артур спря коня си, за да я изчака. Видях как потръпна и знаех, че е потресен от мръсотията в селото, която почти съперничеше на кочината, в която живееше Нимю на Хълма.
Кадок се появи отново на вратата на църквата, когато бяхме само на стотина крачки от нея. Конниците вече чакаха зад селото, но Кадок не си направи труда да погледне натам. Само вдигна един огромен овчи рог до устните си и го наду. Звукът отекна в голите склонове на околните хълмове. Наду го още веднъж, пое дълбоко дъх и отново даде сигнал.
И внезапно се озовахме в битка.
Наистина знаеха, че идваме и се бяха подготвили. Изглежда бяха повикали всички християни от Поуис и Силурия, за да защитават Кадок. Сега тези хора се появиха по хребетите, заобикалящи цялата долина, а други тичаха да ни отрежат пътя за отстъпление. Едни носеха копия, други щитове, а някои имаха само сърпове или вили, но изглеждаха много самоуверени. Знаех, че много от тях някога са били копиеносци на служба в опълчението, но това, което внушаваше увереност на тези християни, освен вярата в техния Бог, беше съзнанието, че наброяваха поне двеста души.
— Ама че глупаци! — викна Артур ядосан. Той мразеше ненужното насилие, а вече знаеше, че няма да мине без жертви. Знаеше също, че ние ще победим, защото само фанатици, които вярват, че техният Бог ще се бие с тях, можеха да се опълчат срещу шейсет от най-добрите воини на Думнония.
— Глупаци! — изсъска той пак. Погледна към селото, откъдето идваха още въоръжени мъже. — Ти стой тук, Дерфел. Само ги задръж, ние ще им видим сметката.
Артур пришпори коня си и в галоп заобиколи селото, за да се присъедини към своите конници.
— Кръг от щитове — заповядах тихо. Бяхме само тридесет и нашият двуреден кръг бе толкова малък, че сигурно е изглеждал лесна плячка в очите на виещите християни, които се спускаха надолу по склоновете или тичаха към нас от селото, за да ни унищожат. Войниците не обичат кръга от щитове, защото при тази формация разстоянието между копията е много голямо и колкото по-малък е кръгът, толкова повече се раздалечават върховете на копията. Моите хора обаче бяха добре обучени. Воините от първия ред коленичиха и допряха щит о щит, вдигнаха върховете на копията напред и забиха дръжките им в земята зад себе си. Ние, от втория ред, поставихме нашите щитове върху щитовете на предната редица и ги подпряхме на земята. Така нашите нападатели щяха да се изправят пред двойна стена от дърво, покрито с кожа. Всеки от нас застана зад коленичилите мъже от първия ред и вдигнахме копия над главите им. Нашата задача бе да защитаваме войниците от първия ред, а тяхната — да стоят здраво на мястото си. Щеше да бъде тежка и кръвопролитна битка, но щяхме да бъдем в безопасност докато хората пред нас държаха здраво щитовете и копията си и докато ние ги защитавахме. Напомних на коленичилите мъже какво бяха учили, казах им, че трябва да играят единствено ролята на препятствие, а клането да оставят на нас.
— Бел е с нас — викнах накрая.
— Артур също — добави Исса въодушевено.
Защото именно Артур щеше да свърши основната работа този ден. Ние бяхме примамката, а той палачът. Хората на Кадок се хвърлиха върху примамката като гладна сьомга на муха. Самият Кадок поведе атаката от селото с ръждясалия си меч в ръка. Носеше и голям кръгъл щит. На него бе нарисуван черен кръст, под който се виждаха неясните очертания на силурската лисица, очевидно бе воювал преди в редиците на Гундлеус.
Тази християнска тълпа не идваше подредена в стена от щитове. Можеха и да спечелят, ако се бяха подредили, но не, те нападаха по старите бойни традиции, от които римляните ни бяха отучили. В старите времена, когато римляните дошли в Британия, племената се втурвали срещу тях с вой, смело и безразборно, разгорещени от медовината. Подобна атака е страшна на вид, но дисциплинирани воини могат лесно да се справят с нея, а моите хора се отличаваха с чудесна дисциплина.