Няма съмнение, че са почувствали страх. И аз почувствах страх — ужасно е да гледаш как срещу теб с диви викове се носят безразсъдно смели мъже. Срещу зле обучени, недисциплинирани войници такава атака неминуемо се увенчава с успех именно поради ужаса, който поражда. За първи път виждах старите британски бойни традиции в битка, дотогава само бях слушал за тях. Фанатизираните християни на Кадок се втурнаха срещу нас, сякаш се състезаваха кой ще се наниже пръв на копията ни. Пищяха и ни проклинаха. Всички като че ли искаха да станат мъченици или герои. Сред тях имаше и жени, които също крещяха, размахали дървени тояги и сърпове. Имаше дори деца.
— Бел! — викнах аз, когато първият нападател се опита да прескочи коленичилия пред мен воин и умря на копието ми. Нанизах го като заек на шиш и го бутнах напред заедно с копието, та умиращото му тяло да прегради пътя на онези, които идваха след него. Следващия убих с Хюелбейн. Навсякъде около мен копиеносците ми надаваха ужасни бойни викове и мушкаха, удряха, сечаха, пронизваха. Всички бяхме много добри, много бързи, и толкова добре обучени. Часове наред сме упражнявали защита в обръч от щитове и макар от години повечето от нас да не бяха участвали в битка, бързо открихме, че старите ни инстинкти са непокътнати. В онзи ден оцеляхме именно благодарение на инстинктите си и на опита. Враговете ни бяха фанатици, крещяха, притискаха ни отвсякъде, хвърляха копия срещу нас, но първият ред войници държаха щитовете си непоклатими като скала. Убитите и умиращите пред тях ставаха все повече и повече и спираха атаката на прииждащите християни. Първите една-две минути, докато на земята пред нас още нямаше тела и най-смелите можеха безпрепятствено да се приближават, въртяхме оръжията като побеснели. Но щом пред обръча от щитове се понатрупаха мъртви и ранени, броят на смелчаците намаля и ние, петнадесетте от вътрешния ред, можехме да си подбираме жертвите и да ги използваме, за да се упражняваме с меч или копие. Биехме се бързо, окуражавахме се един друг и убивахме безмилостно.
Кадок се включи рано в битката. Въртеше така енергично огромния си ръждясал меч, че оръжието свистеше във въздуха. Знаеше много добре какво трябва да прави — втурна се срещу един от коленичилите ми копиеносци, защото си даваше сметка, че пробие ли външния кръг, хората много бързо ще ни избият. Аз отбих тежкия му удар с Хюелбейн и нанесох контра удар, но режещият ръб на меча потъна безпомощно в огромната му мръсна коса. После Ийчърн, набитият дребен ирландец, който още ми служеше въпреки заплахите на Мордред, замахна с копието си срещу лицето на епископа. Върхът на копието изчезна, отсечен от мощния париращ удар на Кадок, но Ийчърн светкавично обърна оръжието си и халоса огромния мъж с железния връх на дръжката право в челото. Епископът кръстоса поглед за миг, зяпна, разкривайки изгнилите си зъби, и се строполи в калта.
Последният нападател, който се опита да преодолее нашата защита, бе една жена с разпусната рошава коса. Тя се покачи върху мъртъвците, изпищя някакво проклятие срещу мен и се опита да прескочи коленичилия воин от първата редица. Сграбчих я за косата, сърпът й издрънча по ризницата ми, дръпнах я силно вътре в кръга и Исса смаза черепа й с крака. Точно тогава се появи Артур.
Тридесет конници с дълги копия се врязаха в тълпата християни. Мисля, че ние се защитавахме не повече от три минути, но Артур приключи сражението просто за миг. Конниците му пристигнаха в пълен галоп с насочени напред копия. Някъде пред мен едно от копията потъна в нечия плът и бликна ужасна струя кръв. После нападателите панически побягнаха. Артур, вдигна проблясващия Екскалибур и заповяда на хората си да спрат клането.
— Само ги разгонете! — викаше той.
Конниците се разделиха на малки групи, които разпръснаха ужасените нападатели и ги изтлъскаха към каменния кръст.
Моите хора си отдъхнаха. Исса все още седеше върху рошавата жена, а Ийчърн търсеше изчезналия връх на копието си. Двама души бяха лошо ранени, а на един от втория ред му бяха счупили и разкървавили ченето. Но иначе жертви не бяхме дали, а около нас лежаха двадесет и три трупа и поне толкова ранени. Кадок, макар и замаян от удара на Ийчърн, беше още жив. Вързахме му краката и ръцете и въпреки първоначалните напътствия на Артур да проявяваме уважение към врага, ние му отрязахме косата и брадата, за да го опозорим. Той плюеше и проклинаше, но ние му запушихме устата с кичури от собствената му мазна брада и после го върнахме в селото.