— Някога наистина имах син — обади се накрая тя, — който бе даден на Боговете в ямата на смъртта. Казваше се Уига. Уига. Хубаво момче.
Уига? Уига! Това грозно и грубо име спря за миг сърцето ми.
— Аз съм Уига — казах аз, намразил вече това име. — След като ме спасиха от ямата на смъртта ми дадоха ново име — обясних й аз. Говорехме на сакски и аз се справях много по-добре от майка ми, която не бе използвала родния си език от години.
— О, не — намръщи се тя. Видях една въшка да пълзи по косата й. — Не — повтори тя. — Уига бе само едно малко момче. Само едно малко момче. Първородният ми син и те ми го взеха.
— Аз оцелях, майко — уверих я аз. Бях отвратен от нея и в същото време очарован, съжалявах дълбоко, задето изобщо бях тръгнал да я търся. — Спасих се от ямата и пазя спомена за теб — казах. И така си беше, само дето в паметта ми тя бе стройна и гъвкава като Сийнуин.
— Само едно малко момче — замечта се Ърс. Затвори очи и аз помислих, че заспа, но изглежда просто пикаеше, защото изпод дрипите й се показа струйка, която закапа надолу по скалата към димящия огън.
— Разкажи ми за Уига — помолих аз.
— Когато Утър ме залови, аз бях трудна с него. Утър беше голям мъж, с голям дракон на щита — тя се почеса и въшките в косата й се скриха. — Той ме даде на Мадог — продължи тя — и Уига се роди в имението на Мадог. Бяхме щастливи при Мадог. Той беше добър господар, отнасяше се добре с робите си, но дойде Гундлеус и Уига беше убит.
— Не е вярно — настоях аз. — Танабурс не ти ли каза?
Като чу името на друида, тя потрепера и придърпа прокъсания си шал около огромните си рамене. Нищо не каза, но след малко очите й се изпълниха със сълзи.
По пътеката се изкатери някаква жена. Пристъпваше бавно и подозрително, промъкна се боязливо покрай ръба на скалата, хвърляйки предпазливи погледи към мен. Когато най-сетне се почувства в безопасност, мина бързо край мен и клекна до Ърс.
— Казвам се Дерфел Кадарн — казах й аз, — но някога са ме наричали Уига.
— Аз съм Лина — промълви жената на британски. Беше по-млада от мен, но тежкият живот тук бе издълбал дълбоки бръчки по лицето й, бе прегърбил раменете и сковал ставите й, а непрекъснатата нужда от поддържане на огньовете за производство на морска сол бе покрила кожата й с черен въглищен прах.
— Ти дъщеря на Ърс ли си? — досетих се аз.
— Дъщеря на Ена — поправи ме тя.
— Тогава аз съм ти полубрат.
Не мисля, че ми повярва, пък и как ли би могла? Никой не излиза жив от ямата на смъртта. Но аз бях излязъл, бях докоснат от Боговете и затова Мерлин ме беше взел, но какво значение можеше да има това за тези две уморени дрипави жени?
— Танабурс! — изведнъж извика Ърс и вдигна ръце да се предпази от злото. — Той взе бащата на Уига! — нададе вой и се заклати напред-назад. — Влезе в мен и взе бащата на Уига. прокле мен и Уига, и утробата ми — по лицето и течаха сълзи. Лина обгърна главата на майка си с ръце и ме погледна укоризнено.
— Танабурс няма власт на Уига — казах аз. — Уига го уби, защото той имаше власт на Танабурс. Танабурс не може да вземе бащата на Уига.
Майка ми може би ме чу, но не ми повярва. Люлееше се в ръцете на дъщеря си, а сълзите продължаваха да мокрят мръсните й сипаничави бузи. Започна да си припомня проклятието на Танабурс.
— Уига щял да убие баща си, така бе казано в проклятието, че синът ще убие баща си.
— Значи Уига все пак е жив — настоях аз.
Тя изведнъж спря да се люлее, погледна към мен и поклати глава.
— Мъртвите се връщат, за да убиват. Мъртвите деца! Аз ги виждам, господарю, ей там — каза тя сериозно, сочейки към морето, — всичките мъртви дечица, тръгнали да отмъщават за своята смърт — отново се залюля в ръцете на дъщеря си. — И Уига ще убие баща си — зарида тя неутешимо. — А бащата на Уига бе толкова добър човек! Такъв герой! Толкова голям и силен. Но Танабурс го прокле — подсмръкна тя. Затананика някаква приспивна песен, после продължи да ми разказва за баща ми — как неговият народ прекосил морето и дошъл в Британия, как баща ми си направил хубав дом със своя меч. Предположих, че Ърс е била слугиня в този дом, сакският лорд я бе взел в леглото си и така са ме дарили с живот, същият този живот, който Танабурс се опита да отнеме като ме хвърли в ямата на смъртта. — Той беше красив мъж — каза Ърс за баща ми, — толкова красив. Всички се страхуваха от него, но с мен той беше добър. Обичахме да се смеем, когато бяхме заедно.