— Как се казваше той? — попитах аз, но мисля, че знаех отговора преди още да бях попитал.
— Аел — прошепна Ърс. — Красивият Аел.
Аел. Пушекът се завъртя около главата ми и мозъкът ми се замъгли също като ума на моята майка. Аел? Аз бях син на Аел?
— Аел — промълви замечтано Ърс. — Красивият Аел.
Нямах повече въпроси, затова се насилих да коленича пред майка си и да я прегърна. Целунах я по двете бузи, после силно я прегърнах сякаш исках да й върна малко от живота, който тя ми бе дала. И макар да прие прегръдката ми, тя така и не призна, че съм й син. От нея хванах въшки.
Поведох Лина надолу по стълбите. Разбрах, че бе женена за един от рибарите в селото и имаше шест живи деца. Дадох й злато, повече злато от колкото тя може би се е надявала да види през живота си и дори може би повече отколкото е подозирала, че изобщо съществува. Зяпаше в малките кюлчета с невярващи очи.
— Нашата майка още ли е робиня? — попитах аз.
— Тук всички сме роби — махна тя с ръка към мизерното селище.
— С това ще си откупите свободата — посочих аз към златото, — ако искате.
Тя вдигна рамене и аз се замислих дали въобще свободата би променила с нещо живота им. Можех да намеря господаря им и сам да откупя свободата им, но той несъмнено живееше далеч оттук, а златото щеше да облекчи тежкия им живот, независимо дали бяха роби или свободни. Един ден, обещах си аз, ще се върна и ще направя нещо повече.
— Грижи се за майка ни — казах на Лина.
— Ще се грижа, господарю — отвърна тя послушно, но разбрах, че все още не ми вярва.
— Никой не казва „господарю“ на собствения си брат — усмихнах се аз, но това едва ли можеше да я убеди.
Оставих я и тръгнах надолу към брега, където моите хора ме чакаха с багажа.
— Отиваме си вкъщи — заявих аз. Беше още утро, а нас ни чакаше дълъг път. Отивахме си вкъщи.
Вкъщи при Сийнуин. Вкъщи при моите дъщери, в чиито вени течеше кръвта на британски крале, смесена с кралската кръв на техните врагове — саксите. Защото аз бях син на Аел. Стоях на върха на един зелен хълм над морето и се чудех на невероятната плетеница, изтъкана от живота, но така и не можах да я разбера. Бях син на Аел, но какво от това? Това не обясняваше нищо и не повеляваше нищо. Съдбата е неумолима. Прибирах се у дома.
Исса първи видя дима. Той имаше орлов поглед. И в онзи ден докато аз стоях на хълма, опитвайки се да намеря някакъв смисъл в онова, което ми беше разкрила майка ми, Исса съзря дима отвъд морето.
— Господарю? — промълви той, но аз не отговорих — бях твърде замаян от току-що наученото. Трябваше да убия баща си? А този баща беше Аел?
— Господарю! — повиши глас Исса, изтръгвайки ме от мислите ми. — Вижте, господарю, дим.
Сочеше на юг към Думнония. Най-напред помислих, че това не е дим, а просто по-светло петно сред дъждовните облаци, но Исса настояваше на своето. Други двама копиеносци също твърдяха, че е пушек, а не облак или дъжд.
— И там има, господарю — каза единият от тях, вдигнал ръка към едно по-малко бяло петно, откроило се сред сивите облаци по на запад.
Ако пушеше само на едно място, можеше да го отдадем на нещастен случай, например пожар в някой замък или запалена изсъхнала нива. Но в това мокро време нямаше сухи ниви, а през целия си живот не съм виждал два замъка да горят едновременно без да ги е подпалил някой враг.
— Господарю? — нетърпеливо ме погледна Исса (и той като мен беше оставил жена в Думнония).
— Връщаме се в селото — казах аз. — Бързо.
Съпругът на Лина се съгласи да ни прекара през морето. Пътуването не бе дълго, защото тад морето не е по-широко от осем мили. Това беше най-късият път към вкъщи, но като всички копиеносци ние предпочитахме по-дългия път по суша пред краткия по море. И с право — морето и в онзи ден ни подложи на изпитание — мокро и студено. От запад бе задухал остър вятър, който носеше нови облаци и дъжд. Морето се надигна и заблъска вълни в ниските бордове на лодката. Изгребвахме водата като луди, за да спасим живота си, а парцаливото платно се издуваше и плющеше и ни носеше на юг. Нашият лодкар, който се казваше Балиг и ми се падаше зет, заяви, че няма по-голяма радост от това да караш хубава лодка с попътен вятър и благодареше на Манауидан за хубавото време, дето ни го бил изпратил. Но Исса бе много зле, на мен само ми се гадеше и всички бяхме много щастливи, когато следобяд лодката се вряза в думнонския бряг на не повече от три-четири часа път от вкъщи.