Плачех безпомощно. Аз — воинът, един от лордовете на Думнония, приятел на Артур, който ми дължеше толкова много след последната битка, че щеше да ми даде земя и богатства, за каквито не бях и мечтал — лежах и плачех като сираче. Моето най-съкровено желание беше Сийнуин, но Сийнуин бе заслепена от Ланселот и аз си мислех, че никога вече няма да мога да бъда щастлив.
— Сънувай, моя любов — монотонно напяваше Нимю и вероятно загърна и двама ни през глава с черно наметало, защото внезапно сивата нощ изчезна и аз бях обгърнат от една тиха тъмнина. Нимю продължаваше да ме прегръща, опряла лицето си до моето. Ние коленичихме и опряхме буза до буза, а аз отпуснах конвулсивно треперещите си безпомощни ръце върху студената кожа на голите й бедра. Целият се тресях, тялото ми се наклони и притиснах с тежестта си нейните слаби рамене. Там, в прегръдките й, сълзите спряха, конвулсиите отшумяха и аз отново намерих покой. Вече не ми беше лошо, краката не ме боляха и не треперех от студ. Стана ми дори толкова топло, че продължих да се потя. Не мърдах и не исках да мърдам, исках само да дойде сънят.
В началото сънят беше чудесен — сякаш ми бяха дали крилете на огромен орел и аз летях над някаква непозната страна. След това видях, че това беше една ужасна страна, разсечена от дълбоки бездни, с високи скалисти планини, по които се спускаха малки разпенени потоци и се вливаха в тъмни езера. Планините изглеждаха безкрайни, не се виждаше никакво убежище сред тях. Виех се над назъбените върхове на крилете на моя сън без да видя нито къщи, нито колиби, нито ниви, нито стада, нито ята, нито една жива душа. Видях само един вълк, който тичаше между скалите и костите на сърна, белеещи се в един гъсталак. Небето над мен беше сиво като острието на меч, отдолу планините тъмнееха като изсъхнала кръв, а въздухът под крилата ми беше студен като нож, забит в ребрата.
- Сънувай, моя любов - мърмореше Нимю и в съня си аз литнах на широките си криле над един път, който се виеше между хълмовете. Неравен и каменист, той неумолимо пълзеше от долина в долина, от време на време се извисяваше към някой открит превал, преди да се спусне към голите камъни на следващото речно корито. Пътят заобикаляше черните езера, прескачаше мъгливите клисури, виеше се в подножията на снежните върхове, но упорито водеше на север. Не знам, как разбрах, че е именно на север – в съня няма нужда от обяснения.
Крилата ме спуснаха на пътя и внезапно осъзнах, че вече не летя, а се изкачвам към превала. От черните шистови стъпала, от двете страни, сълзеше вода, но някак си знаех, че след превала пътят свършва. Само да напрегна уморените крака и след хребета ще постигна заветното желание.
Задъхвах се, въздухът с хриптене се изтръгваше от дробовете. Последен преход и тук, на върха пред мен избухнаха светлина, топлина и ярки цветове.
Зад превала се простираше брегова ивица, с дървета и поля. Отвъд брега блещукаше синьо море, обгърнало с вълните си един остров, а на острова имаше езеро, огряно от внезапно появилото се слънце.
— Ето! — високо казах аз, защото разбрах, че островът беше моята цел, но точно когато ми се струваше, че съм получил нови сили, ще се затичам да измина и последните мили от пътя и ще се гмурна в слънчевото море, пред мен изскочи страшен талъсъм. Беше целият черен, с черна ризница, от черната му уста течаха черни лиги, а ръката му, с черни извити нокти, стискаше меч с черно острие, два пъти по-дълго от Хюелбейн. Съществото изкрещя срещу мен.
Аз също изкрещях и тялото ми се вдърви в ръцете на Нимю. Тя обгърна раменете ми.
— Ти видя Тъмния път, Дерфел — прошепна тя, — видял си Тъмния път.
И тогава внезапно тя се отдели от мен, дръпна наметалото от гърба ми и ме остави да падна на мократа трева на Долфоруин. Студеният вятър се завъртя около мен.
Полежах така няколко дълги минути. Сънят си бе отишъл и аз се чудех какво е общото между Тъмния път и моето заветно желание. Изведнъж повърнах и главата ми се проясни. Видях празна сребърна чаша, вдигнах я и приклекнах. Зад кралския камък ме гледаше Мерлин. До него стоеше Нимю, любимата му жрица. Тялото й бе обвито в черен плащ, а черните й коси бяха прихванати с лента. Златното й око проблясваше на лунната светлина. От очи я бе лишил Гундлеус, но той си беше платил за това хилядократно. И двамата мълчаха и само ме наблюдаваха докато плюех последните кисели остатъци от повръщаното. Избърсах с ръкав устните си, тръснах глава и се опитах да стана. Все още бях слаб или ми се виеше свят, защото не успях да се изправя, останах опрян на лакти и колене край камъка. Леки спазми все още ме караха да потрепвам от време на време.