Платих на Балиг и тръгнахме през мокрите равнини на Думнония. Недалеч от брега имаше село, но хората там бяха видели вече пушека и бяха изплашени. Взеха ни за врагове и се изпокриха в колибите си. В селото имаше малка църквичка, просто колиба със сламен покрив и с дървен кръст, закован за една от подпорните греди. Християни обаче нямаше. Един от останалите в селото езичници ми каза, че всички християни тръгнали на изток.
— Тръгнаха след свещеника си, господарю.
— Защо? Накъде?
— Не знаем, господарю — вдигна той рамене и погледна към далечния пушек. — Саксите ли се върнаха?
— Не — уверих го аз и се надявах, че съм прав. Димът като че ли не беше на повече от шест-седем мили от нас и аз се съмнявах, че Аел или Сердик биха могли да навлязат толкова навътре в Думнония. Това би означавало, че цяла Британия е загубена.
Продължихме бързо пътя си. В този момент искахме единствено да се доберем до семействата си и да разберем дали са живи и здрави, а после щяхме да открием какво се бе случило. Имаше два пътя до Ърмидс хол. По-дългият щеше да ни отнеме четири-пет часа, при това по-голямата част от времето щяхме да вървим по тъмно. Другият път минаваше през мочурищата на Авалон — опасни тресавища, набраздени от потоци; блата, оградени с върби; ширнала се кална пустош, покрита с острица — където приливът бе висок, вятърът духаше от запад, морето понякога заливаше равнината и непредпазливите пътници намираха смъртта си. През това огромно мочурище имаше пътеки и дори дървени понтони, водещи към върбите, от които се режеха клони за плетене, или към заложените капани за риба и змиорки, ала никой от нас не познаваше тези пътеки. Въпреки всичко избрахме опасния път през блатата, защото това бе най-бързият път към вкъщи.
Привечер намерихме водач. Като повечето обитатели на блатата той бе езичник и щом разбра кой съм с радост ни предложи услугите си. Насред мочурливата равнина се виждаше Хълма, черен в сумрака на спускащата се нощ. Водачът ни каза, че най-напред трябва да стигнем до Хълма и в Инис Уидрин да намерим някой лодкар, който да ни превози с тръстиковата си лодка през плитките води на блатото Исса.
Още валеше, когато напуснахме селото край блатото. Капките трополяха по тръстиките и раздвижваха тихата повърхност на водата. Но след около час дъждовните облаци се разсеяха и зад тънка бяла пелена засия луната с млечнобяла светлина. Пътеката ни минаваше по дървени мостчета над черни ровове, край сложно изплетените върбови капани за змиорки, виеше се през блестящата черна повърхност на мочурищата, а водачът ни напяваше молитви против блатните духове. Той разправяше, че понякога нощем над мократа пустош сияели странни сини светлини. Това според него били духовете на множеството хора, намерили смъртта си в този лабиринт от вода, кал и острица. Стъпките ни плашеха дивите блатни птици и те с писък излитаха от гнездата си, размахали тревожно тъмни криле на фона на разпокъсаните облаци и проблясващата зад тях луна. Докато вървяхме, водачът ми разправяше за драконите, които спели на дъното на блатата и за тълъсъмите, дето се промъквали през калните потоци. Той носеше на врата си огърлица от гръбнака на удавник — според него най-сигурният талисман, който можел да те предпази от страшните същества, обитаващи пътеките през блатата.
Струваше ми се, че колкото и да вървяхме, Хълма си оставаше все на едно и също място. Просто бяхме нетърпеливи. Всъщност малко по малко, поток след поток, скъсявахме разстоянието и огромният хълм ставаше все по-висок и по-висок на фона на разпокъсаното небе. Скоро видяхме да проблясват светлини в основата на хълма. Бяха големи огнени пламъци. Най-напред помислихме, че гори светилището на Свещеното бодливо дръвче. Но с времето пламъците не станаха по-ярки, затова предположих, че светлината идва от нарочно запалени огньове, които вероятно осветяваха някакъв християнски ритуал за предпазване на храма от зло. Ние самите направихме знака против зло. Най-сетне стигнахме до една дига, която ни изведе върху твърдата земя на Инис Уидрин.
Тук нашият водач ни остави. Предпочете опасностите на блатата, пред онова, което ни очакваше в озарения от пламъци Инис Уидрин. Той коленичи пред мен и аз го дарих с последното злато, което ми беше останало, помогнах му да се изправи и му благодарих.
Ние шестимата тръгнахме през градчето, в което живееха рибари и плетачи на кошници. Къщите бяха тъмни, по улиците пробягваха само кучета и плъхове. Вървяхме към дървената палисада, която ограждаше светилището, и макар да виждахме дима, извиващ се над оградата, все още не разбирахме какво става вътре. Пътеката минаваше покрай главната порта на светилището и като наближихме, видях двама копиеносци на стража. Светлината от огньовете осветяваше щита на единия от тях. Върху щита бе изрисуван последният символ, който очаквах да видя в Инис Уидрин. Морският орел на Ланселот с рибата в ноктите.