— Спрете ги! — викнах аз. Чувах писъците на Даян. Врагът изпадаше в паника. Те бяха повече от нас, но внезапната поява на копиеносци от черните недра на нощта бе разкъсала сърцата им на парчета, а и еднооката Нимю, пищяща и свирепа с окървавено копие в ръце, сигурно им е приличала на страшен нощен тълъсъм, дошъл да вземе душите им. Всички бягаха в ужас. Лавейн чакаше брат си близо до горящия склад и все още държеше меча на гърлото на Даян. Скарач, съскаща като Нимю, държеше копието си срещу него, но не смееше да рискува живота на дъщеря ми. Някои от хората на Ланселот се катереха по палисадата, други тичаха към портата. Едни бяха убити в сенките между колибите, други се спасиха, тичайки край ужасените коне, които изтрополяха край нас и изчезнаха в нощта.
Динас яздеше право срещу мен. Вдигнах щита си, стиснах Хюелбейн и закрещях предизвикателства. В последния момент той завъртя коня си и замахна с меча към главата ми. Но само мина покрай мен и се насочи към брат си, наведе се от седлото и подаде ръка на Лавейн. Скарач отскочи от пътя на коня точно когато Лавейн скочи в спасителната прегръдка на Динас. Пусна Даян и тя се изтърколи далеч от него. Хукнах след коня. Лавейн се бе вкопчил в брат си, който на свой ред отчаяно стискаше седлото и юздите, докато конят препускаше в галоп. Крещях им да спрат и да се бият, но близнаците продължиха лудия си бяг към черните дървета, където се бяха скрили оцелелите им другари. Проклинах душите им. Стоях на портата и ги наричах червеи, страхливци, същества на злото.
— Дерфел? — повика ме Сийнуин. — Дерфел?
Престанаха да проклинам и се обърнах към нея.
— Жив съм — казах аз, — жив съм.
— О, Дерфел! — изстена тя и едва тогава видях, че Сийнуин държеше Даян и че бялата рокля на Сийнуин вече не беше бяла, а червена.
Изтичах към тях. Даян се бе свила в ръцете на майка си. Изпуснах меча, дръпнах шлема от главата си и паднах на колене край тях.
— Даян? — прошепнах. — Любов моя!
Видях как душичката й мъждука в очите. Тя ме видя — наистина ме видя — видя и майка си преди да умре. Погледна ни за миг и малката й душа отлетя, тихо като разперени в мрака криле, безшумно като пламък на свещ, изгасен от полъха на вятър. При скока върху седлото на брат си Лавейн бе отрязъл гърлото й и сега малкото й сърчице се отказа от борбата за живот. Но преди това тя наистина ме видя. Знам, че ме видя. Видя ме и тогава умря, прегърнах и нея, и майка й и заплаках като дете.
Плачех за моята малка хубава Даян.
Бяхме взели четирима пленници, освен ранените. Единият беше от Сакската гвардия, другите трима бяха белги. Мерлин ги разпита и когато свърши аз посякох и четиримата на парчета. Заклах ги. Убивах, изпълнен с бесен гняв, плачех и убивах, сляп за всичко друго освен за тежкия Хюелбейн в ръцете си и за празното удовлетворение, което чувствах докато сечах къс по къс плътта им. Един по един, пред моите хора, пред Сийнуин, пред Норуена и Серен, насякох и четиримата мъже и когато всичко свърши, Хюелбейн бе мокър от върха до дръжката, а аз продължавах да сека безжизнените им тела. Ръцете ми до лактите бяха подгизнали в кръв, яростта ми можеше да запълни целия свят, но не можеше да върне моята малка Даян.
Исках да убивам още хора, но ранените врагове вече бяха убити. Като нямаше вече на кого да отмъщавам, така както си бях кървав, отидох при ужасените си дъщери и ги прегърнах. Не можех да спра сълзите си, те също. Притисках ги сякаш моя живот зависеше от техния. След това ги отнесох при Сийнуин, която продължаваше да люлее мъртвото телце на Даян. Нежно разделих ръцете на Сийнуин и ги поставих върху раменете на живите й деца. Вдигнах телцето на Даян и го понесох към горящия склад. Мерлин дойде с мен. Той докосна челото на Даян с жезъла си и кимна. Време е, казваше ми Мерлин, да оставим душата на Даян да пресече моста на мечовете. Но преди това я целунах. После положих тялото й на земята и с ножа си отрязах голям кичур от златната й коса, който грижливо поставих в джоба. След това я вдигнах, целунах я за последен път и хвърлих трупа й в пламъците. Косата и малката й бяла рокля пламнаха с ярки пламъци.
— Засилете огъня! — викна Мерлин към хората ми. — Засилете го!