Те разкъсаха една от колибите и превърнаха огъня в пещ, която трябваше да превърне тялото на Даян в нищо. Душата й вече отлиташе към новото си тяло от сянка в Отвъдния свят, погребалната й клада ревеше в нощта, а аз стоях на колене край пламъците с празна опустошена душа. Мерлин ме повдигна.
— Трябва да вървим, Дерфел.
— Знам.
Той ме прегърна и ме задържа в прегръдките си като баща, утешаващ сина си.
— Ако бях успял да я спася — тихо каза Мерлин.
— Ти опита — промълвих аз и се проклех, задето толкова дълго се бях мотал в Инис Уидрин.
— Да вървим — потупа ме нежно Мерлин, — много път ни чака до зори.
Взехме малкото неща, които можехме да носим. Аз смених окървавената си ризница с по-хубавата плетена ризница със златните пръстени по краищата. Серен взе три котенца в една кожена торба, Моруена взе хурка и вързоп с дрехи, а Сийнуин приготви чанта с храна. Бяхме всичко осем души — копиеносци, семейства, слуги и роби. Всеки от тях бе хвърлил в погребалната клада по някакъв малък дар — най-вече парченца хляб, но Гулидин, слугата на Мерлин, хвърли в пламъците върбовата лодчица на Даян, за да може тя да си я кара из потоците и езерата в Отвъдния свят.
Сийнуин, която вървеше между Мерлин и Малейн, друида на Кунеглас, попита какво става с децата в Отвъдния свят.
— Играят — каза Мерлин с цялия си предишен авторитет. — Играят под ябълковите дървета и ви чакат.
— Ще бъде щастлива там — увери я и Малейн. Той беше висок, слаб и прегърбен млад човек, носеше стария жезъл на Иорует. Изглеждаше потресен от ужасите на изминалата нощ, и очевидно се плашеше от мръсната и окървавена Нимю. Превръзката за окото й бе изчезнала, а косата й висеше порвиснала и сплетена.
След като разбра какво очаква Даян, Сийнуин дойде при мен. Аз все още се измъчвах и се обвинявах, задето се бях задържал толкова дълго да гледам брачната церемония на Ланселот, но Сийнуин вече беше по-спокойна.
— Така й било писано, Дерфел — каза тя, — сега тя е щастлива. А и ти си жив — хвана ме Сийнуин за ръка. — Казаха ни, че си мъртъв. И ти, и Артур.
— И той е жив — уверих я аз. Вървях мълчалив след двата бели силуета на друидите. — Един ден — дадох глас на мислите си аз — ще намеря Динас и Лавейн. Смъртта им ще бъде ужасна.
Сийнуин стисна ръката ми.
— Бяхме толкова щастливи — промълви тя. Отново бе започнала да плаче. Опитах се да намеря думи да я утеша, но никой не можеше да ни обясни защо Боговете ни бяха отнели Даян. Зад нас пожарът в Ърмидс хол ревеше и пращаше огнени пламъци към черното небе. Сламенният покрив бе пламнал и огънят изпепеляваше целия ни предишен живот.
Вървяхме по една извиваща край блатото пътечка. Луната се бе изплъзнала от облаците и хвърляше сребриста светлина върху тръстиките и върбите и върху плитката набраздена от вятъра вода. Отивахме към морето, но изобщо не бях помислил какво ще правим стигнем ли брега. Хората на Ланселот щяха да ни търсят, това бе повече от сигурно. Трябваше да намерим някъде убежище.
Мерлин разпита пленниците преди да ги избия и сега разказа на Сийнуин и на мен каквото бе научил. Голяма част от това вече знаехме. Мордред бил убит по време на лов, но един от пленниците твърдял, че кралят бил убит от бащата на изнасилена от Мордред девойка. Говорело се, че Артур е мъртъв и затова Ланселот се обявил за крал на Думнония. Християните го приветствали с радост, вярвайки, че Ланселот е техният нов Йоан Кръстител, човекът предизвестил първото идване на Христос на земята, точно както Ланселот щял да предизвести неговото второ пришествие.
— Артур не умря — уточних аз мрачно. — Трябваше да умре и аз трябваше да умра с него, но заговорът не успя. И как така Ланселот е разбрал толкова бързо за смъртта му, след като аз видях Артур само преди три дни?
— Не е разбрал — спокойно отбеляза Мерлин. — Само се е надявал, че всичко върви по план.
Аз се изплюх.
— Това е работа на Сенсъм и на Ланселот — гневно заключих аз. — Ланселот вероятно е организирал убийството на Мордред, а Сенсъм нашето. Сега Сенсъм си има желаното християнско кралство, а Ланселот има Думнония.
— Само дето ти си жив — тихо се обади Сийнуин.
— И Артур е жив — добавих аз. — А ако Мордред наистина е мъртъв, тогава тронът принадлежи на Артур.
— Само ако разгроми Ланселот — отбеляза сухо Мерлин.
— Разбира се, че ще разгроми Ланселот — презрително заявих аз.