— Кълна се в душата си, Дерфел, не съм аз! Не съм аз! — прекръсти се Сенсъм. — Нека ангелите да ми откъснат езика и да нахранят дявола с него, ако лъжа. Кълна се във Всемогъщия Бог, Дерфел, нищо не знаех за това. — След тази лъжа той се огледа и тихо прошепна — Динас и Лавейн пазят Гуинивиър в Морския дворец. Помнете, лорд, че аз ви казах къде да ги намерите.
Аз се усмихнах.
— Не искаш Борс да разбере, че ти си ми казал това, нали?
— Не, лорд, моля ви!
— Ето ти нещо, дето ще го убеди, че не си издайничил — казах аз и нанесох такъв удар в ухото на мишия господар, че главата му сигурно е закънтяла като камбаната в неговото светилище. Той се просна на земята и запищя проклятия срещу мен след като му обърнах гръб. Сега разбрах, защо Сенсъм бе дошъл в това укрепление на високия хълм, устремил се към небето. Господарят на мишките достатъчно ясно разбираше, че щом като е жив, Артур щеше да се противопостави на Ланселот, а никой не можеше с лека ръка да остане верен на господар, който си бе спечелил враждата на Артур. Сенсъм, също като жена си, искаше да ме направи свой длъжник.
— За какво беше всичко това? — попита Артур, когато го настигнах.
— Каза ми, че Динас и Лавейн са в Морския дворец. Те пазят Гуинивиър.
Артур изпъшка, после погледна към избелялата от слънцето луна, виснала над нас. — Колко нощи има до пълнолуние, Дерфел?
— Пет? — предполжих аз. — Шест? Мерлин може да каже.
— След шест дни трябва да реша — Артур спря и се вгледа в мен. — Ще посмеят ли да я убият?
— Не, господарю — казах аз, надявайки се да съм прав. — Няма да посмеят да ви превърнат в свой враг. Те искат да отидете да се закълнете, а после ще ви убият. След това вече може и нея да убият.
— А ако не отида — тихо промълви той, — тя ще остане в ръцете им. А докато е в ръцете им, Дерфел, аз съм безпомощен.
— Имаш меч, копие и щит, господарю. Никой не може да те нарече безпомощен.
Зад нас Борс и хората му се качиха на конете и се отдалечиха. Ние останахме още малко, загледани на запад от укрепленията на Дун Сейнач. Оттам се разкрива една от най-красивите гледки в цяла Британия — птичи поглед над Севърн и дълбоко навътре в Силурия. Вижда се на цели мили от Дун Сейнач. А от този висок връх всичко изглеждаше така слънчево, зелено и красиво. Земя, за която си струва да се биеш.
А на нас ни оставаха шест нощи до пълнолуние.
— Седем нощи — уточни Мерлин.
— Сигурен ли си? — попита Артур.
— Може и шест да са — отстъпи Мерлин. — Надявам се не очаквате от мен да правя изчисления? Много е досадно. Доста често го правех за Утър и почти винаги допусках грешка. Шест или седем, там някъде ще е. Може и осем.
— Малейн ще ги изчисли — обади се Кунеглас. Той беше дошъл от Поуис докато ние бяхме в Дун Сейнач. Беше довел и друида Малейн, който придружи Сийнуин и другите жени на север. Кралят на Поуис ме прегърна и се закле да отмъсти на Динас и Лавейн. В свитата му имаше шестдесет копиеносци. След тях бяха тръгнали още сто. Кунеглас очакваше и други отряди, защото се бе приготвил за война и щедро ни предоставяше всичките си войници.
Неговите шестдесет воини сега седяха покрай стената на голямата зала в Глевум заедно с хората на Артур, докато господарите им говореха в центъра на огромното помещение. Само Сеграмор не беше тук, защото с остатъка от своята войска воюваше със Сердик край Кориниум. Мюриг обаче присъстваше, неспособен да скрие раздразнението си, предизвикано от факта, че Мерлин бе заел големият стол за най-важната личност на масата. От двете му страни бяха седнали Кунеглас и Артур, Мюриг беше седнал срещу Мерлин в другия край на дългата маса. Останалите две места заемахме ние с Кълхуч. Той беше дошъл в Глевум заедно с Кунеглас и появата му бе като полъх свеж въздух в задимена зала. Нямаше търпение да влезе в битка. Заяви, че след като Мордред е мъртъв, Артур е крал на Думнония, а Калхуч е готов да защити трона на своя братовчед дори ако трябва да гази в кръв до колене. Кунеглас и аз споделяхме войнствените му настроения, Мюриг писукаше за благоразумие, Артур мълчеше, а Мерлин сякаш бе заспал. Едва ли спеше, защото забелязах, че се усмихва под мустак, но държеше очите си затворени и като че ли изобщо не ни слушаше.
Кълхуч се отнесе с презрение към думите на Борс. Твърдеше, че Ланселот никога не би убил Гуинивиър и че Артур трябваше само да поведе хората си на юг и тронът щеше да падне в ръцете му.
— Утре! — обърна се Кълхуч към Артур. — Тръгваме утре и след два дни всичко ще бъде свършено.