Долината Лъг¤ — Мортимър’с крос, Херефорд и Уорстър
Магнис¤ — Кенчестър, Херефорд и Уорстър
Нидум — Нийт, Гламорган
Понтс — Стейнс, Съри
Рате¤ — Лийстър
Камъните¤ — Стоунхендж
Хълмът — Гластонбъри Тор, Съмърсет
Вента — Уинчестър, Хемпшир
Виндокладия — римска крепост близо до Уимборн Минстър, Дорсет Енгълсий
Инис Мон — Енгълсий
Инис Трийбс¤ — превзетата от франките столица на Беноик. Връх Сен Мишел, Бретан
Инис Уит — остров Уаит
Инис Уидрин — Гластонбъри, Съмърсет
ЧАСТ ПЪРВА
ТЪМНИЯТ ПЪТ
Днес си мисля за мъртвите.
Това е последният ден от старата година. Орловата папрат на хълма е станала кафява, листата на брястовете в края на долината окапаха, започна и зимното клане на нашия добитък.
Довечера завесата, която разделя мъртвите от живите ще затрепти, ще изтънее и накрая ще изчезне. Довечера е Самейн — мъртвите ще преминат моста на мечовете, но ние няма да ги видим. Те ще бъдат като сенки в тъмнината, шепот на вятър в безветрена нощ, но ще бъдат тук.
Епископ Сенсъм, светецът, който управлява нашата малка монашеска общност, се подиграва с тези вярвания. Според него мъртвите не са сенки и не могат да преминават през моста на мечовете, могат единствено да си лежат в студените гробове и да чакат последното завръщане на нашия Бог Иисус Христос. Ние, казва епископът, трябва да помним мъртвите и да се молим за техните безсмъртни души, но що се отнася до телата им — те просто са изчезнали. Разложили са се. Очите им са се стопили, оставяйки черни дупки в черепите, червеи са разяли техните вътрешности, а костите им са плесенясали. Светецът твърди, че мъртвите няма да безпокоят живите довечера, но дори и той ще остави един хляб край манастирското огнище. Ще се престори, че го е забравил случайно, но каквото и да разправя, хлябът ще си бъде там довечера, както и каната с вода, оставена до пепелта.
Аз ще оставя и още нещо. Чаша медовина и парче сьомга. Това са малки дарове, но повече не мога да си позволя. Довечера ще ги оставя в сенките край огнището, след това ще се върна в своята монашеска килия и ще посрещна умрелите, дошли в тази студена обител, изправила се на голия хълм.
Ще назова мъртвите. Сийнуин, Гуинивиър, Нимю, Мерлин, Ланселот, Галахад, Даян, Сеграмор — списъкът може да изпълни два пергамента. Толкова много са мъртвите. Никой няма да чуе леките им стъпки, дори мишките, които живеят в сламения покрив на манастира. Но даже епископ Сенсъм знае, че котките ще извият гръб и ще засъскат, свряни в ъглите на кухнята, когато сенките, които не са сенки, дойдат при огнището, за да потърсят даровете, защото само тези дарове могат да възспрат мъртвите да не вършат пакости.
Така че днес аз си мисля за мъртвите.
Вече съм стар, може би толкова стар, колкото беше Мерлин, макар и ни най-малко толкова умен. Мисля, че епископ Сенсъм и аз сме единствените все още живи свидетели на онези велики дни, но само аз си спомням за тях с любов. Може да е жив и още някой. В Ирландия например, или в онези пусти земи на север от Лотиан, не знам. Но това, което знам, е, че ако има такива хора, и те като мен се страхуват от нахлуващата тъмнина, подобно на котките, ужасени от нощните сенки. Всичко, което обичахме, е разрушено, всичко, което съградихме е съборено и всичко, което посяхме, е пожънато от саксите. Ние бритите сме се вкопчили в западните планински земи и си приказваме за отмъщение, но няма меч, дето би дръзнал да се бие с голямата тъмнина. Понякога, напоследък доста често, си мисля, че всичко, което искам, е да съм заедно с мъртвите. Епископ Сенсъм приветства това мое желание, но според него трябва да се стремя да отида в рая, отдясно на Бога, ала аз не мисля, че ще стигна до този рай. Грешил съм твърде много и затова се страхувам от ада, но все още се надявам, противно на повелите на християнската вяра, че вместо в ада ще отида в Отвъдния свят. Там под ябълковите дървета край четирите кули на Анун ме чака маса, отрупана с храна, а край нея са се наредили сенките на всичките ми стари приятели. Мерлин ще убеждава, ще напъства, ще мърмори и ще се надсмива. Галахад ще го прекъсва, а Кълхуч, отегчен от толкова приказки, ще отмъкне някое по-голямо парче говеждо и ще си мисли, че никой не го е забелязал. И Сийнуин ще бъде там, скъпата, сладка Сийнуин, носеща спокойствие след бурите, предизвикани от Нимю.
Но над мен все още тегне проклятието да съм жив. Аз живея, а моите приятели пируват. И докато съм жив ще пиша този разказ за Артур. Аз пиша по повеля на кралица Игрейн, младата съпруга на крал Брочваел от Поуис, който е покровител на нашия малък манастир. Игрейн искаше да знае всичко, което помня за Артур. Така започнах да записвам тези разкази, но епископ Сенсъм не би одобрил това начинание. Според него Артур е враг на Бога, дяволско изчадие. Затова пиша спомените си на моя роден сакски език, та да не може светецът да ги прочете. Игрейн и аз му казахме, че пиша евангелието на нашия Господ Иисус Христос на езика на нашите врагове и той може би ни повярва или пък просто изчаква удобен момент да докаже лъжата ни и да ме накаже.