— Значи ще ми дадете всичко, което някога съм искал, лейди — казах аз. От щастие в гърлото ми бе заседнала буца и по лицето ми се стичаха сълзи. Усмихнах се и й върнах оглавника.
— Ваш е — казах аз. Моят жест я накара да се усмихне. Пусна оглавника на пода и нежно ме целуна по бузата.
— Мисля — прошепна Сийнуин в ухото ми, — че това угощение ще мине по-добре без нас.
И двамата се изправихме и хванати за ръка, без да обръщаме внимание на въпросите, протестите и дори на няколкото поздравления, излязохме навън в огряната от луната нощ. Зад нас оставихме объркване и гняв, а пред нас стоеше тълпа учудени хора, през която вървяхме един до друг.
— Къщата под Долфоруин — каза Сийнуин — ни очаква.
— Къщата с ябълковите дървета ли? — попитах аз, защото помнех нейния разказ, за малката къща, за която си беше мечтала като дете.
— Точно така — отговори Сийнуин. Вече се бяхме измъкнали от тълпата и вървяхме към осветената с факли порта на Каер Сус. Исса беше взел нашите мечове и копия и сега ме настигна и тръгна до мен, а Нимю вървеше от другата страна на Сийнуин. След нас бързаха три от слугините на Сийнуин и двадесетина от моите хора.
— Сигурна ли си в това, което правиш? — попитах аз, сякаш Сийнуин можеше по някакъв начин да върне времето назад и отново да понесе оглавника към Ланселот.
— Никога не съм била по-сигурна — каза тя спокойно и ме погледна развеселена. — Ти да не би да си се съмнявал в мен, Дерфел?
— Съмнявах се във себе си — отговорих аз.
Тя стисна ръката ми.
— Аз не съм ничия жена, принадлежа единствено на себе си — каза тя и се засмя доволна, пусна ръката ми и се затича през тревата. Хукнах след нея, а зад нас, от вратата на изумената зала, Артур ни викаше да се върнем.
Но ние продължихме да тичаме. Към хаоса.
На следващия ден взех един остър нож и изгладих нащърбените краища на двете парчета от реброто. След това много внимателно издълбах две ниши в дървената дръжка на Хюелбейн. Исса отиде до Каер Сус и донесе малко лепило, което нагряхме над огъня и след като се уверихме, че двете костени парчета прилягат пълтно в издълбаните прорези, намазахме нишите с лепило и поставихме парчетата в дръжката на меча. Изчистихме излишното лепило и пристегнахме вградените кости с превръзка от сухожилия.
— Изглежда като слонова кост — каза Исса с възхищение, когато свършихме.
— Парчета от свинска кост — казах аз презрително, макар че те наистина изглеждаха като слонова кост и придаваха на Хюелбейн вид на скъпа вещ. Мечът носеше името на своя първи собственик Хюел — управителят в замъка на Мерлин, който ме научи да си служа с оръжията.
— Свински, ама имат магическа сила, нали? — попита ме Исса.
— Мерлин им я даде — отвърнах аз без повече обяснения.
По обяд при мен дойде Каван. Той коленичи на тревата и наведе глава. Дума не каза, но и нямаше нужда, тъй като знаех защо беше дошъл.
— Свободен си да си вървиш, Каван. Освобождавам те от клетвата към мен.
Той ме погледна, но това бе толкова тежко събитие за него, че отново не намери сили да продума. Затова му се усмихнах.
— Вече не си млад, Каван и заслужваваш господар, който ще може да ти предложи злато и удобства, а не Тъмния път и несигурни начинания.
— Решил съм, господарю — възвърна гласа си той, — да умра в Ирландия.
— За да бъдеш с твоя народ, ли?
— Да, господарю. Но не мога да се върна там бедняк. Имам нужда от злато.
— Тогава изгори дъската си за игра — посъветвах го аз.
Той се усмихна на сила, след това целуна дръжката на Хюелбейн.
— Обидих ли те, господарю? — промълви той виновно.
— Не — уверих го аз. — И ако някога имаш нужда от мен, само кажи.
Той се изправи и ме прегърна. Щеше да се върне на служба при Артур и да вземе със себе си половината от моите хора, защото само двадесет оставаха с мен. Останалите се страхуваха от Диурнач или пък искаха бързо да забогатеят — не можех да ги виня за това. Бяха спечелили почит, воински пръстени и вълчи опашки, докато служеха при мен, но златото бе малко. Разреших им да запазят вълчите опашки по шлемовете си, защото ги бяха извоювали в страшната война с франките в защита на Беноик, но ги накарах да заличат звездите от щитовете.
Звездите бяха само за двадесетимата, които оставаха с мен, а те бяха най-младите, най-силните и най-смелите сред моите копиеносци. И трябваше да бъдат такива, защото със счупавнето на костта аз ги бях обрекъл на война с Диурнач.