Не знае кога Мерлин ще ни повика и затова чаках в малката къща, в която Сийнуин ни доведе в онази лунна нощ. Къщата се намираше на североизток от Долфоруин в малка долина, толкова дълбока, че потокът тънеше в сянка чак докато слънцето преполовеше пътя си по утринното небе. Стръмните склонове на долината бяха обрасли с дъбове, но около къщата имаше малки поляни, където растяха двадесетина ябълкови дървета. Къщата си нямаше име, а и долината наричаха просто Кум Исаф, т.е. Долната долина. Но това беше нашият дом.
Моите хора си направиха колиби сред дърветата на южния склон. Не знаех как ще изхранвам двадесет мъже с техните семейства, защото малкото стопанство в Кум Исаф би могло и то с големи усилия да изхрани само една полска мишка, какво остава за един отряд воини. Но Сийнуин имаше злато, а и, както ме увери, нейният брат нямаше да ни остави да умрем от глад. Стопанството бе принадлежало на баща й, едно от хилядите имения, поддържали хазната на Горфидид. Последният държател на Кум Исаф умрял преди битката в долината Лъг и все още не беше избран нов. Самата къща беше повече от скромна — един каменен правоъгълник с дебел покрив от ръжена слама и папрат в окаяно състояние. Вътре имаше три стаи. Централната беше предназначена за животните в стопанството. Ние я почистихме и я превърнахме в дневна. Другите две стаи бяха спални — едната за Сийнуин, другата за мен.
— Обещах на Мерлин — обясни тя първата нощ наличието на две спални помещения.
Полазиха ме тръпки.
— Какво му обеща? — попитах аз.
Не виждах лицето й, защото в тази дълбока долина лунната светлина не можеше да проникне, но усетих смутения трепет на пръстите й в моята ръка.
— Обещах му — промълви тя — да запазя девствеността си докато бъде открит Свещеният съд.
Едва тогава разбрах колко хитро бе постъпил Мерлин. Хитро и жестоко. Той имаше нужда от воин, който да го защитава докато пътува из Лейн, имаше нужда и от девица, която да намери Свещения съд. Беше накарал и двамата да играем по свирката му.
— Не! — извиках аз. — Ти не можеш да дойдеш в Лейн!
— Само девица може да намери Свещения съд — изсъска Нимю в тъмното. — Нима ще ни накараш да вземем някое дете, Дерфел?
— Сийнуин не може да отиде в Лейн — настоях аз.
— Тихо — усмири ме Сийнуин. — Аз обещах. Дадох клетва.
— Знаеш ли какво е Лейн? — попитах я аз. — Знаеш ли какво прави Диурнач?
— Знам, че това пътуване е цената, която трябва да платя, за да бъда тук с теб. Вече обещах на Мерлин — повтори тя. — Дадох клетва.
Затова спах сам онази нощ, но на сутринта след оскъдната закуска, която си разделихме с нашите копиеносци и слуги, и преди да вградя костените парчета в дръжката на Хюелбейн, двамата със Сийнуин се разходихме край потока, който течеше в малката долина. Тя изслуша всички разгорещени доводи, с които я убеждавах да не тръгва по Тъмния път. И накрая ги помете до един, заявявайки, че ако Мерлин е с нас никой не би могъл да ни навреди.
— Диурнач би могъл — казах аз мрачно.
— А ти ще отидеш с Мерлин, нали?
— Да.
— Тогава не искай от мен да остана тук. Аз ще бъда с теб и ти ще бъдеш с мен.
След това не пожела да чуе нито дума повече за Тъмния път. Сийнуин не беше ничия жена. И вече бе взела своето решение.
После говорихме, разбира се, затова, което се беше случило през последните няколко дни. Бяхме влюбени, така както Артур се беше влюбил в Гуинивиър, не можехме да се наслушаме на мислите и разказите на другия. Показах й свинската кост и тя се разсмя, когато й разказах как съм чакал до последния момент преди да я счупя.
— Наистина не знаех дали ще се осмеля да обърна гръб на Ланселот — призна Сийнуин. — Не знаех за костта, разбира се. Мисля, че Гуинивиър ме накара да се реша.
— Гуинивиър ли? — попитах аз изненадан.
— Не можах да понеса злорадото й задоволство. Ужасно ли звучи? Почувствах се така сякаш бях нейно коте и тя си играе с мен. Не можах да го понеса.
Сийнуин повървя малко мълчаливо. От дърветата падаха листа, макар че короните им все още бяха зелени. Когато вървях онази сутрин към първата си среща със зората в Кум Исаф, забелязах една лястовица да излита изпод сламения покрив. Птичката не се върна и аз предположих, че друга няма да видим до пролетта. Сийнуин вървеше боса край потока, хванала ме за ръка.
— Мислих и за това предсказание от леглото с черепите — продължи тя. — Според мен то означава, че не трябва да се омъжвам. Сгодявана съм три пъти, Дерфел, три пъти! И трите пъти загубвах годеника си. И това ако не е послание от Боговете, какво е?