— Говориш като Нимю — казах аз. Тя се засмя.
— Тя ми харесва.
— Не можех да си представя, че вие двете бихте могли да се сприятелите. — признах й аз.
— И защо не? Харесвам нейната войнственост. Животът принадлежи на тези, които вземат, не на тези които се подчиняват. А аз през целия си живот, Дерфел, съм правила това, което са ми казвали другите. Винаги съм била прекалено послушна. Винаги съм била послушното малко момиче на татко. Беше лесно, разбира се, защото баща ми ме обичаше, а той обичаше толкова малко хора. Получавах всичко, каквото исках, но в замяна от мен се очакваше единствено да бъде хубава и покорна. И аз бях много покорна.
— И много хубава.
Тя ме мушна с лакът в ребрата укорително. Ято стърчиопашки излетя от мъглата, която се стелеше над потока пред нас.
— Винаги съм била покорна — Сийнуин поклати глава със съжаление. — Знаех, че ще трябва да се омъжа за когото ми кажат и това не ме безпокоеше, защото така правят всички кралски дъщери. Помня колко бях щастлива, когато за първи път видях Артур. Мислех, че щастливият ми живот ще продължи вечно. Щяха да ме дадат на такъв добър човек, но той изведнъж изчезна.
— Тогава ти дори не ме забеляза — казах аз. Бях най-младият копиеносец в охраната на Артур, когато той дойде в Каер Сус за годежа си със Сийнуин. Точно тогава тя ми беше дала малката брошка, която още пазя. Сийнуин подари на всеки от охраната на Артур по нещо, но така и не разбра какъв огън беше запалила в душата ми в онзи ден.
— Сигурна съм, че съм те забелязала. Как бих могла да не забележа такава голяма, непохватна русолява грамада?
Тя се разсмя. Помогнах й да се качи на един паднал дъб. Носеше същата ленена рокля, с която беше облечена предишната нощ, но сега светлите поли на дрехата бяха изцапани с кал.
— След това ме сгодиха за Каелгин от Регед — продължи да разказва тя — и аз вече не бях толкова сигурна в своя късмет. Той беше едно начумерено животно, но беше обещал да прати сто войника на баща ми и да даде брачен дар в злато. Затова убедих себе си, че пак ще бъда щастлива дори и ако трябва да живея в Регед, но тогава Каелгин умря от треска. После се появи Гундлеус. — Сийнуин се намръщи при този спомен. — Съзнавах, че съм просто пионка в политическата игра. Баща ми ме обичаше, но той щеше да ме остави да отида дори при Гундлеус, ако това можеше да му осигури подкрепления във войната срещу Артур. Именно тогава за първи път разбрах, че никога няма да съм щастлива, ако самата аз не направя живота си щастлив. И точно тогава ти и Галахад ни дойдохте на гости. Помниш ли?
— Помня — казах аз. Бях придружил Галахад, дошъл в Поуис с предложение за мир. Горфидид не прие предложението и за да ни обиди ни остави да вечеряме в женските покои. Там на светлината на свещи слушахме арфа, а аз говорих със Сийнуин и се заклех да я закрилям.
— И се интересуваше дали съм щастлива — усмихна се тя.
— Бях влюбен в теб — признах си аз. — Бях като куче, което вие към някоя звезда.
Тя се засмя
— И тогава се появи Ланселот. Славният Ланселот. Красивият Ланселот. Трябваше да бъда най-щастливата жена в цяла Британия, така казваха всички. Но знаеш ли какво усещах аз? Че щях да бъда просто поредното притежание на Ланселот, а той изглежда бе имал много други преди това. Още не знаех какво трябваше да направя. Тогава дойде Мерлин и поговори с мен. След това си отиде, но остави Нимю и тя много ми говори, но аз вече знаех, че не искам да принадлежа на никой мъж. Цял живот съм принадлежала на някой мъж. Затова Нимю и аз се заклехме на Дон. Аз се заклех, че ако Богинята ми даде сила да постигна своята собствена свобода, никога няма да се омъжа. Ще те обичам — обеща ми тя, — но няма да бъда притежание на никой мъж.
„Може би“ — помислих си аз. Само дето и тя като мен беше пионка в играта на Мерлин. Той бе поработил добре над нея, той и Нимю. Но на Сийнуин не казах нищо за това. Не ми се говореше и за Тъмния път.
— Да, но сега Гуинивиър стана твой враг — предупредих я аз.
— Така е — съгласи се тя. — Само че тя винаги е била мой враг. От момента, в който реши да ми отнеме Артур. Тогава бях още дете и не знаех как да се боря срещу нея. Снощи й го върнах, но вече ще стоя далеч от нея. — Сийнуин се усмихна. — А ти трябваше да се ожениш за Гуенхуивач?