Знаех, че Артур рядко се отбива в Линдинис. Беше твърде зает с подготовката за голямата война срещу саксите. Най-напред трябваше да се възстановят древните наземни укрепления в южната част на Думнония. Дори стените на Каер Кадарн, който беше толкова далеч от границите на кралството, били потегнати, дървените платформи под бойниците — заменени с нови. Но най-моного усилия погълнаха строителните работи в Каер Амбра. Тази крепост беше само на половин час път на изток от Камъните и щеше да бъде новата база на Артур срещу саксите. Около нея имаше някакво укрепление, направено в стари времена, но древните насипи не бяха достатъчно високи и стръмни, а трябваше да се издигнат също нови палисади и бойни платформи на върха, затова цялата есен и зимата там работиха роби. Допълнително бяха укрепени и други такива съоръжения на юг от Каер Амбра, за да пазят Думнония от южните сакси начело със Сердик, който със сигурност щеше да ни нападне, щом Артур тръгнеше на север срещу Аел. Мисля, че от времето на римляните в Британия не е била обръщана толкова много земя и не са били разсичани толкова много стволове, а честно събираните от Артур данъци не можаха да покрият и половината от положения труд. Затова той събра допълнително пари, взети в заем от богатите християнски църкви в южна Британия, които бяха подкрепили заговора на Набур и епископ Сенсъм срещу Артур. Този заем впоследствие беше върнат и благодарение на това християните успяха да се спасят от мечовете на сакските езичници. Но християните никога не простиха на Артур, задето посягаше на богатствата им, нито пък забелязаха, че той поиска същия заем и от малкото езически светилища, които все още притежаваха някакво богатство.
Не всички християни бяха врагове на Артур. Поне една трета от неговите копиеносци бяха християни, а те бяха му бяха толкова предани, колкото и езичниците. Много други християни одобряваха неговото управление, но повечето от водачите им оставяха алчността да определя тяхната вярност и затова бяха противници на Артур. Те вярваха, че един ден техният Бог ще се върне на тази земя и ще тръгне сред нас като смъртен, но този ден нямало да настъпи докато всички езичници не приемат Неговата вяра. Проповедниците знаеха, че Артур е езичник и съскаха проклятия срещу него, но той не обръщаше внимание на думите им, зает с безспирното строителство, което кипеше в южна Британия. Един ден обикаляше със Сеграмор границата с Аел, друг ден се биеше с някой отряд на Сердик, проникнал дълбоко на юг, следвайки речните долини. А после пришпорваше коня си на север през цяла Думнония и Гуент, та чак до Иска, за да спори с местни офицери за броя на копиеносците, които трябваше да бъдат събрани в западен Гуент или в източна Силурия. Благодарение на победата в долината Лъг Артур вече не беше само водещата политическа фигура в Думнония и покровител на Мордред. Той беше господарят на войната в Британия, безспорният водач на всички британски войски, и нито един крал не смееше да отхвърля неговите искания, всъщност в онези дни никой и не искаше това.
Аз обаче не станах свидетел на всички тези събития, защото живеех със Сийнуин в Кум Исаф и защото бях влюбен.
И чаках Мерлин.
Мерлин и Нимю дойдоха в Кум Исаф само няколко дни преди зимното слънцестоене. Тъмни облаци се трупаха над голите върхове на дъбовете и макар да беше вече следобед утринният скреж все още покриваше земята. Потокът се беше загърнал с изкърпена ледена премяна, под която водата едва се процеждаше, падналите листа бяха покрити с леден лак, а земята беше твърда като камък. В централната стая гореше огън, така че вкъщи беше топло, макар и доста задимено — пушекът се стелеше под гредите на тавана и твърде бавно намираше пътя към малкия отвор в края на покрива. Дим се извиваше и над колибите, които моите копиеносци бяха направили из долината. Жилищата бяха ниски, изградени с камък и земя и покрити с греди и орлова папрат. Зад нашата къща направихме обор и там вечер затваряхме един бик, две крави, три свине, глиган, десетина овце и двадесетина пилета, за да не ги отмъкнат вълците. В гората имаше много вълци, всяка вечер чувахме техния вой, а нощем понякога идваха да дращят по стената на обора. Овцете започваха да блеят жалостиво, кокошките изпадаха в паника и тогава Исса или някой друг от часовите, извикваше и запращаше горяща главня към края на гората и вълците се разпръсваха. Веднъж, рано сутринта, отидох за вода на потока и видях един голям стар вълк. Беше дошъл да пие вода и когато излязох от храстите, той вдигна сивата си муцуна, впери поглед в мен, изчака да го поздравя и едва тогава тихо се отдалечи. Реших, че това беше добро знамение, а в онези дни, в които чакахме Мерлин, непрекъснато гледахме за знамения и ги брояхме.