— Но не може да убива пилета.
— Не мога да си представя, че избощо е опитвала! — засмя се Кунеглас. — Тя е щастлива, Дерфел, и аз ти благодаря за това.
Живеехме щастливо. От всичките ни щастливи дни тези бяха едни от най-щастливите, но над нас винаги тегнеше съзнанието, че Мерлин все някога ще дойде и ще поиска от нас да изпълним клетвите си.
И той дойде. Беше един мразовит следобед. Бях навън и цепех дърва с една сакска бойна брадва, а вътре Сийнуин се опитваше да сложи край на някаква кавга между нейните слугини и свирепата Скарач. Точно тогава прозвуча рог от другата страна на долината. Моите копиеносци възвестяваха, че някакъв странник приближава към Кум Исаф. Едва що бях оставил брадвата, когато видях високата фигура на Мерлин да крачи между дърветата. И Нимю беше с него. След годежната нощ на Ланселот тя беше останала с нас цяла седмица. Но една нощ тихо се беше измъкнала без дума да каже. Сега се връщаше. Беше облечена в черно, а Мерлин — с дългата си бяла роба.
Сийнуин излезе от къщата. Лицето й беше оцапано със сажди, а ръцете й — с кръв от заека, който се опитваше да нареже.
— Мислех, че ще доведе боен отряд — каза тя, вперила поглед в Мерлин. Така ни беше казала Нимю преди да тръгне — че Мерлин събира войска, която ще го пази по Тъмния път.
— Може би ги е оставил при реката? — предположих аз.
Тя махна косата, паднала върху лицето й, добавяйки към саждите по него и кърваво петно.
— Не ти ли е студено? — попита ме тя, защото докато цепех дървата се бях съблякъл гол до кръста.
— Още не — отвърнах аз, но си навлякох една вълнена риза, докато Мерлин прекрачваше потока с дългите си крака. Моите копиеносци наизлязоха от колибите се и тръгнаха след него, за да чуят новините. Но когато той се приведе пред ниската ни врата и влезе в къщата, те останаха отвън.
Изобщо не ни поздрави, просто мина покрай нас. Нимю го последва и докато и ние със Сийнуин влезем, те вече се бяха настанили край огъня. Мерлин протегна тънките си ръце над пламъците и дълбоко въздъхна. Продължаваше да мълчи, а ние не питахме, защото нямахме желание да чуем новините, които носеше. И аз като него седнах край огъня, а Сийнуин сложи недонарязания заек в една купа и избърса ръцете си от кръвта. Тя махна на Скарач и на слугините да излязат и седна до мен.
Мерлин трепереше, след това се поотпусна. Беше седнал върху краката си и се беше привел напред със затворени очи. Дълго стоя така. Кафявото му лице беше прорязано от дълбоки бръчки, а брадата му беше съвсем побеляла. Като всички друиди и той бръснеше предната част на темето си, но сега тази тонзура беше покрита с набола бяла коса, което говореше, че Мерлин бе пътувал дълго, без бръснач и бронзово огледало. В този момент изглеждаше много стар, пък и както беше седнал край огъня сякаш бе съвсем грохнал. Нимю седеше срещу него и също мълчеше. По едно време стана, за да откачи Хюелбейн, закачен на пирони, забити в главната покривна греда. Тя се усмихна, когато позна двете парчета от счупената кост, вградени в дръжката. Извади меча от ножницата и постави острието в най-димящите пламъци на огъня. Когато стоманата се покри със сажди, внимателно надраска със сламка някакъв надпис върху саждите. Буквите не бяха като тези, с които пиша сега и които използваме и ние, и саксите, а някакви стари магически знаци — прави черти, пресечени с резки, каквито използват само друидите и магьосниците. Нимю облегна ножницата на стената, а меча закачи обратно на пироните, без да обясни какво беше написала. Мерлин не й обръщаше внимание.
Внезапно той отвори очи и привидната слабост изчезна, заменена от ужасна свирепост.
— Проклинам съществата от Силурия — каза той бавно. Щракна с пръсти към огъня и сред дървата изсъска светъл пламък. — Дано мана порази житата им — изръмжа Мерлин, — добитъкът им да е ялов, децата им сакати, мечовете им тъпи, а враговете да ги побеждават.
За Мерлин това беше едно доста леко проклятие, но в гласа му се усещаше невероятна злоба.
— На Гуент — продължи той — изпращам чума по добитъка, слана през лятото и изсъхнали празни утроби. — Той плю в огъня. — В Елмет ще има езера от сълзи, болести ще пълнят гробовете, а в къщите ще господстват плъховете — завърши той и отново се изплю. — Ти колко мъже ще поведеш, Дерфел?
— Всички, които имам, господарю — поколебах се преди да призная колко малко всъщност бяха, но накрая му казах — Двадесет щита.
— А твоите хора, които са с Галахад? — стрелна ме той с поглед изпод рошавите си бели вежди. — Те колко са?