— Можете да останете тук — поканих ги аз.
— Трябва да говоря с Иорует — Мерлин се изправи, главата му почти докосваше подпорните греди. — Освобождавам и двама ви от вашите клетви — каза той съвсем официално, — но въпреки това се моля да дойдете. Знайте, обаче, че ще бъде по-тежко, отколкото си мислите, по-тежко, отколкото сте го виждали и в най-лошите си сънища, защото аз съм заложил живота си ако не намеря Свещения съд. — Той погледна надолу към нас, лицето му беше невероятно тъжно. — В деня, в който стъпим на Тъмния път — каза той, — аз ще започна да умирам, защото така съм се заклел. Не съм сигурен, че тази клетва ще ми донесе успех, и ако начинанието ни се провали, аз ще умра а вие ще останете в Лейн сами.
— Нимю ще бъде с нас — каза Сийнуин.
— И това е всичко, на което може да разчитате — погледна я мрачно Мерлин, приведе се и излезе. Нимю го последва.
Ние седяхме и мълчахме. Сложих още едно дърво в огъня. То беше зелено. Всичките ни дърва бяха прясно нарязани, затова и пушеха толкова много. Гледах как димът се сгъстява и се стеле към гредите на покрива, после взех ръката на Сийнуин.
— Искаш ли да умреш в Лейн? — попитах аз с укор.
— Не, но искам да видя Свещения съд.
Не откъсвах очи от огъня.
— Той ще го напълни с кръв — казах аз тихо. Сийнуин погали ръката ми.
— Когато бях дете — усмихна се тя — обичах да слушам всички приказки за старата Британия, за времената, когато Боговете са живеели между нас и всеки е бил щастлив. Тогава не е имало глад, нито болести, само ние и Боговете, и мир. Искам Британия да бъде пак такава, Дерфел.
— Артур казва, че това никога не може да се върне. Ние сме това, което сме, а не това което някога сме били.
— А ти на кого вярваш? — попита тя. — На Артур или на Мерлин?
Замислих се и дълго мълчах.
— На Мерлин — реших накрая аз, може би защото исках да вярвам в неговата Британия, където всичките ни беди щяха да изчезнат като с магическа пръчка. Харесвах и мечтата на Артур за Британия, но тя можеше да се осъществи само с война и тежка работа, освен това почиваше на вярата, че хората ще се държат добре, ако с тях се отнасят добре. Мечтата на Мерлин искаше по-малко и обещаваше повече.
— Разтревожи ли те предсказанието на Моргана? — сети се изведнъж Сийнуин. Аз поклатих глава.
— Тя има способности, но не като неговите. Не и като способностите на Нимю.
И Нимю, и Мерлин бяха изстрадали Трите болки на Мъдростта, а Моргана беше преживяла само болката на тялото, но никога не бе изпитала болката на ума и на гордостта. Ала в съня на Моргана имаше нещо логично, защото Мерлин в известен смисъл се противопоставяше на Боговете. Той искаше да укроти техните капризи и в замяна да им даде една цяла страна, която да ги почита. Но защо ще искат Боговете някой да ги укротява? Може би те бяха избрали по-малката сила на Моргана, за да я използват като инструмент срещу намесата на Мерлин? Иначе как можеше да се обясни враждебното отношение на Моргана към Мерлин. Или може би, Моргана, подобно на Артур, смяташе, че начинанието на Мерлин е безсмислено, някакво безнадеждно търсене на онази Британия, изчезнала с идването на римските легиони. За Артур имаше само една цел, която трябваше да се постигне с война и това беше прогонването на сакските крале от Британия. Следователно той би подкрепил приказките на сестра си, ако това можеше да му помогне да не допусне британски воини да загинат срещу боядисаните с кръв щитове на Диурнач. Така че вероятно Артур използваше сестра си, за да внуши на думнонците да не затриват живота си в Лейн. Но това не се отнасяше до моя живот и до живота на моите хора и на скъпата ми Сийнуин. Ние бяхме дали клетва на Мерлин.
Но Мерлин ни беше освободил от тази клетва, така че аз още веднъж се опитах да убедя Сийнуин да остане в Поуис. Казах й как Артур не вярва, че Свещеният съд още съществува, как вероятно е бил откраднат от римляните, които са го отнесли в онази огромна съкровищница Рим, претопили са го и са го превърнали в гребени, закопчалки, монети или брошки. Казах и всичко това, а когато свърших, тя се усмихна и отново ме попита на кого всъщност вярвам — на Мерлин или на Артур.
— На Мерлин — повторих аз.
— И аз — каза Сийнуин. — Затова идвам и аз.
Изпекохме хляб, приготвихме храна за изпът и наострихме оръжията си. А на следващата нощ, нощта преди Мерлин да ни поведе към Лейн, заваля първият сняг.