Кунеглас ни даде две понита, които натоварихме с храна и кожи. След това нарамихме звездните си щитове и поехме по северния път. Иорует ни благослови, а копиеносците на Кунеглас тръгнаха с нас. Но когато преминахме заледената пустош на тресавището Ду, което се намираше отвъд хълмовете северно от Каер Сус, хората на Кунеглас ни оставиха и ние продължихме сами. Бях обещал на поуиския крал, че ще защитавам живота на сестра му до смърт, но когато той ме прегърна за довиждане, прошепна в ухото ми: „Убий я, Дерфел. По-добре я убий, отколкото да я оставиш в ръцете на Диурнач.“
В очите му имаше сълзи, които отново ме разколебаха.
— Ако ти й заповядаш да не тръгва, кралю господарю, тя може и да се подчини.
— Няма да се подчини — поклати глава той. — Но сега тя е по-щастлива от всякога. Пък и Иорует ми каза, че ще се върнете. Върви, приятелю.
Кунеглас ни беше дал като прощален дар чанта със златни кюлчета, която ние привързахме към едно от понитата.
Снежният път ни водеше на север навътре в Гуинед. За първи път идвах в това кралство, което ми се стори твърде неприветливо. Римляните бяха идвали тук, но само за да вадят от земята олово и злато. Бяха оставили малко следи от присъствието си и не бяха разпростряли своя закон над тези земи. Хората тук живееха в ниски тъмни колиби, скупчени зад концентрични каменни стени, по които бяха наредени черепи на вълци и мечки, за да плашат духовете. На всеки хълм имаше струпана грамада от камъни на върха, а на всеки няколко мили виждахме край пътя кол, забит в земята, с увиснал върху него човешки скелет, покрит с дрипи. Рядко се срещаха дървета, потоците бяха замръзнали и понякога проходите бяха затрупани със сняг. Нощем се подслонявахме в схлупените къщи и плащахме за това с парченца от златните кюлчета на Кунеглас.
Бяхме облечени целите в кожи. И Сийнуин, и аз, и моите хора, всички се бяхме загърнали с вълчи и еленови кожи, пълни с въшки. Само Мерлин носеше дрехи от кожа на голяма черна мечка. Нимю беше с палто от сиви видрови кожи, много по-тънки от нашите, и въпреки това сякаш не чувстваше студа, за разлика от нас. Само Нимю не носеше оръжия. Мерлин беше със своя жезъл — страшно оръжие в битка, а моите хора имаха копия и мечове и даже Сийнуин носеше едно леко копие, а на кръста й висеше нейният дълъг ловджийски нож, скрит в кания. Тя не носеше златни украшения и по нищо не личеше високият й ранг така, че хората, които ни подслоняваха, виждайки русата й коса, решаваха, че и тя като Нимю е една от хранениците на Мерлин. А те обичаха Мерлин — всички го познаваха и идваха при него със своите болни деца, за да ги докосне с ръка.
Вървяхме шест дни докато стигнахме Каер Гей, където кралят на Гуинед, Кадуолън, прекарваше зимата. Самият каер беше крепост, издигната на върха на хълм, но под крепостта, от едната страна на хълма, се спускаше дълбока долина, чиито стръмни склонове бяха обрасли с високи дървета. В тази долина имаше дървена палисада, която обграждаше зала за угощения, направена от дървени трупи; няколко складови помещения и двадесетина заспали колиби, призрачно бели от засипалия ги сняг и с ледени висулки по стрехите. Кадуолън се оказа един навъсен стар човек, а залата му беше три пъти по-малка от тази на Кунеглас, така че само леглата на неговите воини заемаха цялото пространство. Макар и с мърморене хората се посвиха, за да ни направят място, като отстъпиха и един от ъглите за Сийнуин и Нимю. Вечерта Кадуолън направи угощение в наша чест — бедна работа — само солено овче месо и варени моркови, но това имаше в неговите складове. Той наистина щедро предложи да облекчи грижите ни като вземе Сийнуин за своя осма жена, а когато тя отказа Кадуолън не изглеждаше нито обиден, нито разочарован. Неговите седем съпруги бяха тъмни и сърдити жени, които живееха заедно в една кръгла колиба, непрекъснато се караха и всяка викаше по децата на другите.
Каер Гей беше окаяно място, независимо че бе кралска резиденция. Беше ми трудно да повярвам, че бащата на Кадуолън, Кунеда, е бил Велик крал преди Утър от Думнония. Онези славни дни обаче бяха отминали и сега кралството бе западнало. Трудно ми беше да повярвам също, че Артур бе отраснал именно тук, отвъд високите върхове, покрити с бял сняг и лед. Отидох да видя мястото, където се беше подслонила майка му след като Утър я беше отстранил от двореца. И намерих там една кирпичена къща, голяма почти колкото нашия дом в Кум Исаф. Край нея растяха високи смърчове, чиито клони се бяха превили от тежкия сняг. Къщата беше обърната на север към Тъмния път. Сега там живееха трима копиеносци със своите семейства и с добитъка си. Майката на Артур била полусестра на крал Кадуолън, а той следователно беше вуйчо на Артур, но тъй като Артур беше роден незаконно, това роднинство едва ли щеше да му осигури сериозна подкрепа от страна на Гуинед срещу саксите през пролетта. Кадуолън беше изпратил войници да се бият срещу Артур в долината Лъг, но това е било продиктувано по-скоро от желанието му да запази приятелските си отношения с Поуис, отколкото от омраза към Думнония. Повечето време войската на Кадуолън пазеше границата на кралството с Лейн.