Лицето на Мерлин беше изпито, а самият той беше много сприхав. Отдадох го на възрастта му, на тежкия път и на студеното време и се опитах да не мисля за неговата смъртна клетва.
Преминаването на планината ни отне още два дни. Тъмният път не беше дълъг, но беше много труден — изкачваше се стръмно нагоре или се спускаше в дълбоки клисури, където и най-малкият звук ехтеше, отразен от заледените склонове. Намерихме едно изоставено селище, където прекарахме втората нощ. Къщите бяха кръгли, градени от камък, а около тях имаше стена, висока колкото човешки ръст. Оставихме трима войници край стената да наблюдават проблясващите под лунната светлина хълмове. Нямаше с какво да запалим огън, затова седнахме близо един до друг. Пяхме и разказвахме стари истории, за да не мислим за Кървавите щитове. Галахад ни съобщи последните новини от Силурия. Брат му не пожелал да живее в старата столица на Гундлеус, Нидо, защото била много далече от Думнония и защото в нея нямало никакви удобства, а само една рушаща се римска казарма. Затова Ланселот преместил управлението на Силурия в Иска, голямата римска крепост, която се намира непосредствено отвъд река Уск, почти на границата на Силурия, на един хвърлей от Гуент. Това беше най-близката до Думнония силурска крепост.
— Той обича мозаечни подове и мраморни стени — каза Галахад — и е доволен, защото в Иска има достатъчно мозайки и мрамор. Освен това събира около себе си де що има друиди из Силурия.
— В Силурия няма никакви друиди — изръмжа Мерлин. — Свестни, имам пред вид.
— Е, тогава той събира всички, които се наричат друиди — каза Галахад търпеливо. — Има си двама, които особено цени и им плаща, за да правят магии.
— Срещу мен ли? — попитах аз и стиснах дръжката на Хюелбейн.
— И срещу теб — каза Галахад, погледна към Сийнуин и се прекръсти. — След време ще му мине — добави той, за да ни ободри.
— Ще му мине като умре — обади се Мерлин, — пък даже и тогава може да не му мине и сигурно ще отнесе злобата си през моста от мечове. — Мерлин потрепери, не защото се страхуваше от враждебността на Ланселот, а защото му беше студено. — И кои са тия така наречени друиди, които той цени толкова много?
— Внуците на Танабурс — каза Галахад. Усетих една ледена ръка да протяга пръсти към сърцето ми. Аз бях убил Танабурс и въпреки че имах право да отнема душата му, знаех, че само един смел глупак може да убие друид — смъртното проклятие на Танабурс все още тегнеше над мен.
На следващия ден вървяхме бавно заради Мерлин. Той твърдеше, че е добре и че няма нужда от помощ, но твърде често залиташе, лицето му изглеждаше прежълтяло и измършавяло, а дишането му беше хрипливо и накъсано. Като тръгвахме сутринта се надявахме, че до вечерта ще минем и последния проход, но в края на късия ден едва бяхме започнали да се изкачваме към прохода. През целия следобед се катерихме, следвайки извивките на Тъмния път. Всъщност това нещо изобщо не може да се нарече „път“, защото беше просто една ужасна камениста пътека, която по няколко пъти пресичаше някакъв замръзнал поток с хиляди малки заледени водопади. Понитата непрекъснато се подхлъзваха и понякога изобщо отказваха да вървят, ние като че ли повече време отделяхме, за да ги подкрепяме, отколкото, за да ги водим. И все пак когато нощта скри и последната студена светлина на запад, ние стигнахме до прохода и той изглеждаше точно така, както го бях видял в трескавия си сън на връх Долфоруин. Беше точно толкова мрачен и точно толкова студен, само дето го нямаше черният талъсъм. Тъмният път се спускаше стръмно към тясната крайбрежна равнина на Лейн и тръгваше на север по брега.
А Инис Мон беше отвъд този бряг.
Дотогава не бях виждал благословения остров. През целия си живот бях слушал за него, знаех за силата му и съжалявах за разрушенията, предизвикани от римляните през Черната година, но никога не бях виждал Инис Мон със собствените си очи, само в съня на Долфоруин. Сега в зимния сумрак гледката нямаше нищо общо с красотата, която бях видял в съня си. Островът не беше огрян от слънцето, а беше потънал в черната сянка на огромен облак и изглеждаше тъмен и заплашителен, а мрачният блясък на черните езера, които се виждаха между ниските хълмове, му придаваха още по-страшен вид. По острова почти нямаше сняг, но скалистите му брегове бяха побелели от вълните на сивото невзрачно море. Паднах на колене, когато видях острова, както и всички други с изключение на Галахад, но дори и той се отпусна на едно коляно в знак на уважение. Като християнин той понякога мечтаеше да отиде в Рим или дори до далечния Йерусалим, ако това място изобщо съществува. Инис Мон беше нашият Рим и нашият Йерусалим и в този момент ние виждахме свещената му земя.