Но едновременно с това ни бяхме и в Лейн. Бяхме преминали неозначената граница и малкото селища в крайбрежната равнина под нас бяха във владенията на Диурнач. Полята бяха покрити с тънък сняг, над колибите се виеше дим, но не се виждаше жив човек и ние всички се чудехме как ще стигнем от сушата до острова.
— При провлака има лодкари — каза Мерлин, прочел нашите мисли. Единствено той беше ходил на Инис Мон, но много отдавна, години преди да е знаел за съществуването на Свещения съд. Беше ходил, когато тези земи още принадлежели на Лиодеган, бащата на Гуинивиър, преди да дойдат корабите на Диурнач от Ирландия и воините му да прогонят Лиодеган и неговите осиротели дъщери от тяхното кралство.
— Утре сутрин — каза Мерлин — ще отидем до брега и ще платим на нашите лодкари. Докато Диурнач разбере, че сме стигнали до земите му, ние вече ще сме си тръгнали.
— Той ще ни последва на Инис Мон — рече Галахад нервно.
— А ние вече ще сме си тръгнали и от там — успокои го Мерлин и кихна. Изглеждаше ужасно настинал. Носът му течеше, беше блед и от време на време неконтролируемо трепереше, но измъкна някакви прашни билки от малка кожена торбичка, глътна ги с шепа стопен сняг и заяви, че вече е добре.
На следващата сутрин изглеждаше много по-зле. Бяхме прекарали нощта между скалите без да посмеем да запалим огън, въпреки че Нимю направи магия да останем незабелязани, като използва череп от пор, който намерихме някъде из планината. Нашите часовои цяла нощ наблюдаваха крайбрежната равнина, където се виждаше мъждукащата светлина на три огъня — единствените признаци на живот. Ние останалите се бяхме свили един до друг край скалите, треперехме и проклинахме студа и се чудехме дали някога ще свърши тази нощ. Утрото най-после дойде, но бе толкова сиво и мрачно, че далечният остров изглеждаше още по-заплашителен. Поне магията на Нимю изглежда действаше, защото никой не пазеше края на Тъмния път.
Мерлин вече се тресеше целия и беше твърде слаб, за да върви. Затова четирима от хората ми го понесоха в носилка, направена от наметала и копия и ние всички тръгнахме надолу по хлъзгавия склон. Тук пътят беше пропаднал и коловозите му, здраво замръзнали, извиваха между дебели дъбове, крехки бодливи зеленики и занемарени нивя. Мерлин пъшкаше и трепереше, а Исса се чудеше дали да не се върнем.
— Ако прекосим отново планината — каза Нимю, — това със сигурност ще го убие. Продължаваме.
Стигнахме до едно разклонение и там за първи път видяхме знак, оставен от Диурнач. Беше един скелет, овързан с въже от конски косъм и закачен на кол така че сухите му кости да подрънкват, разлюлявани от студения западен вятър. Три врани бяха заковани на пръчка, оставена под човешките кости и Нимю помириса втвърдените им крила, за да разбере каква магия е била направена с тяхната смърт.
— Пикай! Пикай! — успя да каже Мерлин от носилката. — Бързо, момиче! Пикай! — Той се закашля ужасно, после обърна глава, за да изплюе храчката в канавката. — Няма да умра — каза си той. — Аз няма да умра! — После отново се отпусна в носилката, докато Нимю клечеше край кола. — Диурнач знае, че сме тук — предупреди ме Мерлин.
— А той тук ли е? — попитах аз и клекнах до стареца.
— Някой е тук. Внимавай, Дерфел. — Той затвори очи и въздъхна. — Толкова съм стар — промълви Мерлин, — толкова ужасно стар. А тук шества злото, навсякъде около нас — поклати глава. — Занеси ме до острова, само това, само стигни до острова. Свещеният съд ще оправи всичко.
Нимю свърши, после изчака да види накъде ще литне парата от урината й. Вятърът я отвя към дясното разклонение и това знамение определи накъде да тръгнем. Преди да потеглим, Нимю отиде при едно от понитата и извади една кожена торба, в която имаше елфови стрелички и орлови камъни. Даде от тях на всеки копиеносец.
— За защита — както обясни, слагайки един змийски камък и в носилката на Мерлин. — Напред — заповяда ни тя.
Вървяхме цяла сутрин, но крачката не ни спореше, защото трябваше да носим Мерлин. Не видяхме жива душа и това вся ужас в сърцата на хората ми — сякаш бяхме дошли в страната на мъртвите. Имаше самодивско дърво и бодлива зеленика в горичката, имаше дроздове и червеношийки, но нямаше крави, нямаше овце, нямаше и хора. Наистина видяхме едно селище, над което се извиваха струйки дим, но то беше далече и не забелязахме никой зад каменните стени.