След това се качих на стената и използвайки последната светлина, която се процеждаше през сивото небе, огледах всичко наоколо, но не забелязах нищо.
Четирима от нас стояха на пост през първата половина на ноща, след това Галахад и още трима заеха местата им и будуваха в дъждовния мрак. Чувахме единствено вятъра и пукането на клоните в огнището. Нищо не чухме и нищо не видяхме, но на сутринта върху стената, ограждаща селото, стоеше прясно отрязана овча глава и от нея течеше кръв.
Нимю гневно блъсна овчата глава и изкрещя срещу небето. Взе шепа сив прах и я пръсна върху прясната кръв, после почука по стената с жезъла на Мерлин и ни каза, че злото е унищожено. Ние й повярвахме, защото ни се искаше да й вярваме, така както искахме да вярваме, че Мерлин не умираше. Но той без смъртно блед, дишаше едва-едва, без да издава нито звук. Опитахме се да го нахраним с последния останал ни хляб, но той непохватно изплю трохите от устата си.
— Трябва да намерим Свещения съд днес — каза спокойно Нимю, — преди Мерлин да умре.
Ние събрахме багажа си, метнахме щитовете си на гърба, взехме копията и тръгнахме след Нимю на север.
Тя ни водеше. Мерлин й беше казал всичко, което знаеше за свещения остров. Следвайки неговите указания, ние цялата сутрин вървяхме на север. Кървавите щитове се появиха скоро след като напуснахме своето убежище и колкото повече доближавахме до нашата цел, толкова по-смели ставаха и почти непрекъснато виждахме по двадесетина от тях, а понякога и по три пъти повече. Те оформиха широк кръг около нас, но гледаха да стоят извън обсега на нашите копия. На зазоряване суграшицата спря, но остана студеният вятър, който превиваше тревата в мочурищата и развяваше черните дрипи на тъмните конници.
В ранния следобед стигнахме до едно място, което Нимю нарече Лин Сериг Бач. Името означаваше „езеро на малките камъни“ и там наистина имаше някакво тъмно плитко езеро, заобиколено с тресавища. Нимю ни каза, че тук старите брити са извършвали своите най-свещени церемонии и че оттук ще започнем нашето търсене. Но мястото ни изглеждаше твърде мрачно, за да крие най-голямото Съкровище на Британия. На запад се виждаше морето и още един остров, на юг и на север имаше само ниви и скали, а на изток — един съвсем малък хълм, увенчан със сиви скали на върха, подобни на камъните, покрай които бяхме минали сутринта. Мерлин лежеше неподвижно сякаш бе мъртъв. Трябваше да коленича край него и да се наведа над лицето му, за да чуя едва доловимото му дишане. Поставих ръка на челото му. Студено. Целунах го по бузата.
— Живей, господарю — прошепнах му аз, — живей.
Нимю заповяда на един от моите хора да забие копието си в земята. И той послушно натисна с всичка сила, за да вкара върха в твърдата почва. Нимю взе шест наметала, закачи ги върху копието и застъпи краищата им с камъни, така че направи от тях нещо като палатка. Тъмните конници направиха кръг около нас, но останаха достатъчно далеч, за да не се месят в работата ни, нито пък ние в тяхната.
Нимю бръкна под дрехата си от видрова кожа и извади сребърната чаша, от която бях пил на Долфоруин, и една малка глинена бутилка, запушена с восък. Тя се наведе, за да влезе в палатката и махна на Сийнуин да я последва.
Чаках и гледах как вятърът гони черни вълнички по езерото. Изведнъж Сийнуин изпищя. После пак и в писъкът й имаше такъв ужас. Спуснах се към палатката, но Исса ми препречи пътя с копието си. Погледнах Галахад, а той само сви рамене.
— Щом стигнахме дотук, трябва да видим и края — думите му звучаха разумно, въпреки че като християнин едва ли вярваше във всичко това.
Сийнуин пак изкрещя и този път нейният вик се сля с тежкото пъшкане на Мерлин. Коленичих до стареца и погалих челото му, опитвайки се да не мисля за ужасите, които Сийнуин сънуваше в тъмната палатка.
— Господарю? — повика ме Исса. Беше се загледал на юг — нова група ездачи се присъединяваше към обръча на Кървавите щитове. Повечето яздеха дребни коне, но сред новодошлите се открояваше един ездач, възседнал голям черен кон. Това изглежда беше Диурнач. Зад него се вееше щандарта му — два черепа и няколко черни ленти, виснали от напречник, закован на върха на дълъг прът. Кралят се бе загърнал с черно наметало, черният му кон бе покрит с черен чул, а в ръката на ездача имаше огромно черно копие. Той го издигна, насочил върха му към небето, и бавно подкара коня си към нас. Приближи сам и на петдесет крачки от нас смъкна кръглия щит от рамото си и го обърна, за да покаже, че идва с мир.