Тръгнах насреща му. Зад мен Сийнуин изстена, скрита в палатката, около която моите хора образуваха защитен кръг.
Кралят носеше черна кожена ризница под наметалото, но шлем нямаше. Щитът му сякаш бе покрит с ръжда и аз предположих, че този вид се дължи на напуканите пластове изсъхнала кръв, а коженото покритие сигурно беше от тялото на някое пленено момиче. Той закачи мрачния си щит до дългата черна ножница на своя меч, спря коня и опря в земята дръжката на голямото си копие.
— Аз съм Диурнач — заяви той.
— Аз съм Дерфел, кралю господарю — наведох глава аз.
— Добре дошъл в Инис Мон, лорд Дерфел Кадарн — усмихна се кралят. Очевидно искаше да ме изненада със своята осведоменост, но аз много повече се удивих от факта, че този човек изглеждаше добре. Представях си го като някакъв талъсъм с извит нос, кошмарно създание, но Диурнач — мъж на средна възраст, имаше високо чело, широка уста и ниско подстригана черна брада, която подчертаваше силната му челюст. Изобщо нямаше вид на луд, но наистина едното му око беше червено и това бе достатъчно, за да му придаде свиреп вид. Кралят облегна копието на хълбука на коня и извади овесена питка от една торбичка.
— Изглеждаш гладен, лорд Дерфел.
— Така е през зимата, кралю господарю.
— Но само заради това не би отказал, разбира се, да приемеш дар от мен — Диурнач разчупи питката на две и ми хвърли едната половина. — Яж.
Хванах парчето и се поколебах.
— Заклел съм се да не ям, кралю господарю, докато не постигна целта си.
— А заради целта си — кимна той иронично. После бавно погълна своята част от овесената питка. — Не беше отровна, лорд Дерфел.
— Защо смятате, че съм имал такива съмнения, кралю господарю?
— Защото аз съм Диурнач, който убива враговете си по всевъзможни начини — поясни той и отново се усмихна. — Разкажи ми за твоята цел, лорд Дерфел.
— Дошъл съм да се моля, кралю господарю.
— Аха! — кимна той сякаш едва сега прозрял очевидното. — Вие в Думнония винаги ли хвърляте толкова сили, когато се молите?
— Трябваше да стигнем до тази свещена земя, кралю господарю.
— Да, но тази земя освен, че е свята, е и моя, лорд Дерфел — заяви Диурнач, — а аз смятам, че чужденците трябва да поискат разрешение от мен преди да покрият с фъшкиите си полята и да опикаят стените на селищата.
— Ако сме ви обидили, кралю господарю — сведох аз очи, — тогава молим за извинение.
— За извинения е твърде късно — каза меко той. — Вече си тук, лорд Дерфел, и аз усещам вонята на твоите фъшкии. Много е късно. Така че какво да ви правя сега? — гласът му беше тих, почти нежен, сякаш човекът, който говореше, беше съгласен да изслуша всяко разумно предложение. — А? Какво да ви правя? — повтори той, но аз мълчах. Тъмните му ездачи не мърдаха, небето бе натежало от оловни облаци, Сийнуин вече само стенеше. Кралят повдигна щита си, не за да ни сплаши, а защото му беше натежал, увиснал неудобно от едната му страна. Тогава с ужас видях, че от долния край на щита висеше човешка ръка. Вятърът поклащаше пълничките й пръсти. Диурнач забеляза ужасения ми поглед и се усмихна.
— Беше моя племенница — поясни той. После погледът му се закова зад мен и бавна усмивка отново изгря на лицето му. — Лисицата се измъква от бърлогата си, лорд Дерфел.
Обърнах се и видях Сийнуин да излиза от палатката. Свалила вълчите кожи от гърба си, тя беше облечена само с бялата рокля, която носеше на годежа — полите й все още бяха изцапани с калта, полепнала по време на бягството ни от Каер Сус. Сийнуин беше боса, косата й — разпусната, струваше ми се, че е изпаднала в транс.
— Принцеса Сийнуин, ако не греша — подсмихна се Диурнач.
— Не грешите, кралю господарю.
— И още девствена както чувам? — попита той. Нищо не отговорих. Диурнач се наведе да погали нежно ушите на коня си. — Много по-учтиво щеше да бъде, ако беше дошла да ме поздрави, след като веднъж е прекрачила границите на моето кралство, не мислиш ли?