— Не, не ти. Ще разрешиш ли на Галахад да води твоите хора?
Кимнах без да показвам изненадата си.
— А аз какво трябва да правя — попитах аз.
— Силурия е един проблем за разрешаване — продължи Артур, сякаш не бе чул въпроса ми. Спря и смръщи вежди при мисълта за кралството на Гундлеус. — Това кралство беше управлявано много лошо, Дерфел, много лошо. — Артур говореше с голямо отвръщение. За всички нас поквареното управление беше нещо естествено, като снега през зимата или цветята през пролетта, но Артур искрено се ужасяваше от него. Сега си спомняме Артур като могъщ военачалник, като бляскъв мъж в лъскава ризница, чиито меч написа легенди, но той би искал да го помним единствено като добър, честен и справедлив владетел. Мечът му даде власт, но той отстъпи тази власт на закона.
— Силурия не е значимо кралство — продължи той, — но то ще ни създава безкрайни тревоги, ако не го вкараме в правилния път — Размисшляваше на глас, опитвайки се да предусети всяко препятствие, което би попречило неговата мечта за мирна и обединена Британия да се превърне в реалност. — Идеалното разрешение е Гуент и Поуис да си поделят Силурия.
— Ами защо не си я поделят тогава? — попитах аз.
— Защото съм обещал Силурия на Ланселот — каза той с тон, който не допускаше възражения. Нищо не казах, само докоснах дръжката на Хюелбейн, за да може желязото да защити душата ми от злините на тази нощ. Гледах на юг към боровата преграда с натрупаните там мъртви тела. През целия онзи дълъг ден моите хора се бяха сражавали край повалените борове.
Толкова много смели мъже се биха, но Ланселот не беше между тях. Толкова сражения бях водил за Артур и от толкова години познавах Ланселот, а още не го бях виждал застанал в стената от щитове. Бях го виждал да преследва победени неприятели, бях го виждал и да води пленници, за да ги показва пред развълнуваната тълпа, но никога не го бях виждал в тежката, потна преса на две вкопчили се една в друга стени от щитове. Той беше крал на Беноик в изгнание, лишен от трона от франкските пълчища, тръгнали като лавина от Галия и заличили завинаги кралството на баща му. И въпреки продължителните отчаяни битки в защита на Беноик, аз поне никога не видях Ланселот да вдигне копие срещу франките. А надлъж и нашир из Британия менестрелите възпяват неговата смелост. Той беше Ланселот, крал без кралство, героят от стотици битки, мечът на бритите, красивият печален воин, примерът за смелост и самоотверженост и всичко това, доколкото знам от лични впечатления, бе образ, сътворен от песните, а не от меча на Ланселот. Аз бях негов враг, а той бе мой враг, но и двамата бяхме приятели на Артур и това приятелство поддържаше мъчително примирие помежду ни.
Артур знаеше за моето враждебно отношение към Ланселот. Той докосна лакътя ми и двамата тръгнахме на юг към купчината мъртви.
— Ланселот е приятел на Думнония — каза той твърдо, — затова, ако Ланселот управлява Силурия, тогава ние няма защо да се страхуваме от нея. А ако Ланселот се ожени за Сийнуин, тогава и Поуис ще го подкрепя.
Като чух това (а и сега като си го спомням) гняв забушува в кръвта ми, но не казах нито дума против плана на Артур. Какво можех да кажа? Аз бях син на сакска робиня, млад воин с отряд от свои хора, но без земя, а Сийнуин беше принцеса на Поуис. Наричаха я „серен“ — „звездата“, и тя блестеше в онази тъмна страна като слънчев лъч, докоснал калта. Някога тя беше сгодена за Артур, но той загуби ума си по Гуинивиър и това предизвика войната, завършила едва с тази кървава битка в долината Лъг. Сега, в името на мира, Сийнуин трябваше да се омъжи за Ланселот, моя враг, а аз — едно нищо и никакво, бях влюбен в нея. Пазех брошката, която тя ми подари преди толкова години, и носех нейния лика в мислите си. Дори бях дал клетва да я закрилям и тя не бе отхвърила тази клетва с презрение. Това ме бе изпълнило с налудничавата надежда, че моята любов към нея не бе обречена, но тя си беше точно такава. Сийнуин беше принцеса и тя трябваше да се омъжи за крал, а аз бях копиеносец, роб по рождение, и щях да се оженя за когото мога.
Затова аз не казах за любовта си към Сийнуин, а Артур, който чертаеше планове за Британия в онази нощ след своята победа, нищо не подозираше. И как би могъл? Ако бях признал пред него, че бях влюбен в Сийнуин, той би приел това като нечувана амбиция, все едно петелът от бунището да поиска орлица.
— Ти познаваш Сийнуин, нали? — попита ме Артур.
— Да, господарю.
— И тя те харесва — каза той полувъпросително.