— Ето затова, милейди — заключих аз, — хората разправят, че Мерлин е изчезнал.
Игрейн се намръщи.
— Тъмните ездачи не претърсиха ли могилата?
— Идваха два пъти, но или не знаеха, че камъните, препречили входа, могат да се местят, или се страхуваха от духовете на мъртвите. Пък и Мерлин ни беше направил заклинание да не могат да ни открият.
— Жалко, че не сте полетяли. Щеше да стане много по-хубав разказ — промърмори Игрейн и изпрати с въздишка своята неосъществена мечта. — Но историята за Свещения съд не свършва дотук, нали?
— Уви, не.
— Значи…
— Значи — прекъснах я аз, — ще чуете края, когато го напиша.
Кралицата се нацупи. Днес тя носи сивата си вълнена пелерина, украсена по краищата с видрова кожа. Тази дреха много й отива. Игрейн още не е бременна, което ме кара да си мисля, че или Бог й е отредил да няма деца, или съпругът й крал Брочваел прекарва прекалено дълго време с любовницата си Нуил. Днес е студено. Вятърът блъска в прозореца и дърпа нещастните пламъчета в моята камина, в която може да гори десет пъти по-голям огън, но за да видя такъв огън епископ Сенсъм трябваше да бъде десет пъти по-щедър на дърва. Чувам как светецът се кара на брат Арън — нашият готвач в манастира. Овесената каша била прекалено гореща тази сутрин и изпарила езика на свети Тъдуол. Тъдуол е дете, дойде като послушник в нашата обител, но стана близък другар на епископа в молитвите му към Иисус Христос и миналата година Сенсъм го обяви за светец. Дяволът поставя много капани по пътя към истинската вяра.
— Значи ти си бил тоя — погледна ме Игрейн с укор.
— Кой? — изненадах се аз.
— Любимият на Сийнуин.
— Да, за цял живот, лейди — признах аз.
— И никога не се оженихте?
— Никога. Тя даде клетва, нали си спомняте.
— Но първородното й дете не я разкъса на две, нали?
— Третото дете едва не я уби — свъсих вежди аз, — но с другите беше много по-лесно.
Игрейн клекна до огъня и протегна бледите си ръце над оскъдните пламъци.
— Ти си щастлив, Дерфел.
— Така ли?
— Изживял си такава любов — въздъхна кралицата. Беше млада, (може би колкото Сийнуин, когато я видях за първи път) беше красива и заслужаваше любов, достойна за песента на някой менестрел.
— Да, бях щастлив — признах аз. На двора брат Маелгуин довършваше купа манастирски дърва, които трябваше да се насекат. Цепеше ги с клин и чук и пееше. Песента възпяваше любовта между Ридерч и Мораг, а това означаваше, че Маелгуин ще бъде порицан, веднага щом свети Сенсъм спре да унижава Арън. Ние сме братя в Христа, повтаря светецът, обединени от любовта.
— Кунеглас не се ли ядоса, че Сийнуин избяга с теб? — попита ме Игрейн. — Поне малко?
— Ни най-малко. Дори ни предложи да се върнем в Каер Сус, но на нас ни харесваше в Кум Исаф. А и Сийнуин всъщност никога не бе харесвала своята снаха. Хелед вечно мърмореше, нали разбираш, освен това имаше две лели, които бяха много досадни. И трите бяха възмутени от постъпката на Сийнуин и именно от тях тръгнаха всички скандални истории. Но истината е, че ние никога не сме се срамували от живота си. Всъщност повечето хора бяха много мили — продължих аз. — В Поуис все още таяха мъка в сърцата си от поражението в долината Лъг. Твърде много хора загубиха там бащи, братя и съпрузи. Затова отказът на Сийнуин да се сгоди за мъж, наложен от победителите, бе известна компенсация за понесените загуби. Поуисците бяха много доволни, че Артур и Ланселот се оказаха в небрано лозе. Така че освен Хелед и нейните ужасни лели, никой друг не се отнасяше зле с нас.