Добавих шестима от моите хора към дворцовата охрана на Кунеглас и с останалите копиеносци, всички Воини на Свещения съд, тръгнахме на юг. На щитовете ни блестеше петолъчната звезда на Сийнуин; всеки от нас носеше по две копия, меч и огромен вързоп с двойно препечен хляб, осолено месо, твърдо сирене и сушена риба. Хубаво беше да тръгнем отново на поход, макар пътят ни да минаваше през долината Лъг, където се белееха на длъж и на шир костите на мъртвите, изровени от дивите прасета. Не исках, когато след няколко дни оттук минат хората на Кунеглас, тези кости да възкресят спомена за тежкото поражение. Затова изгубих половин ден в долината, но заровихме отново мъртвите, а те всичките бяха с по един отрязан крак. Когато нямаме възможност да изгаряме мъртвите, ние ги заравяме, но преди това им отрязваме крака, за да не може душата да броди. Затова сега погребвахме скелети с отсечен крак. И цял ден да бяхме работили едва ли щяхме да заличим следите от невероятната касапница. Оставих за малко работата и отидох до римското светилище, където моят меч бе отнел живота на друида Танабурс и където Нимю бе затрила душата на Гундлеус. Там на пода, на който все още личеше кръвта им, легнах сред покритите с паяжини черепи и се помолих да се върна здрав и читав при Сийнуин.
Следващата нощ прекарахме в Магнис. Цял свят разделяше този град от потъналите в друидска мъгла казани и разказваните нощем приказки за Съкровищата на Британия. Това беше Гуент, християнска територия, и тук всичко беше мрачно. Ковачите правеха върхове на копия, кожарите щавеха кожи, за да покриват с тях щитове, да правят ножници, колани и ботуши, а жените печаха твърдите тънки самуни хляб, които можеха да издържат по цели седмици. Хората на крал Тюдрик носеха своите римски униформи с бронзови нагръдници, кожени полички и дълги наметала. Сто от тях вече бяха потеглили към Кориниум, още двеста щяха да ги последват, макар и не под командването на своя крал, защото Тюдрик беше болен. Официално неговият син, престолонаследникът Мюриг, щеше да ги оглавява, но всъщност начело на войската щеше да бъде Агрикола. Той беше стар вече, но ходеше изправен, а белязаната му ръка все още можеше да върти меч. За него разправяха, че бил повече римлянин от самите римляни, а аз винаги малко се боях от свирепото му смръщено лице, но в онази пролетна утрин пред стените на Магнис той ме посрещна като равен. Късо остриганата му посивяла глава надникна от палатката, после той целият се показа в своята римска униформа и за мое учудване ме поздрави с прегръдка.
Агрикола огледа моите четиридесет копиеносци. Те изглеждаха раздърпани и развлечени в сравнение с неговите гладко обръснати войници, но той забеляза изрядно поддържаното им оръжие, а още по-добро впечатление му направиха големите ни вързопи, пълни с храна.
— От години проповядвам — изръмжа Агрикола, — че е безмислено да се изпращат копиеносци на война без вързоп пълен с храна, а какво прави Ланселот от Силурия? Изпраща ми сто души и нито един от тях не носи хляб — вече бяхме влезли в палатката му и той ми поднесе чаша кисело бяло вино. — Дължа ти извинение, лорд Дерфел.
— Съмнявам се, лорд — казах аз донякъде смутен от това признание, защото срещу мен седеше славен воин, при това достатъчно възрастен да ми бъде баща. Той обаче махна с ръка в отговор на моята скромност.
— Ние трябваше да бъдем в долината Лъг.
— Битката изглеждаше безнадеждна, лорд — казах аз, — ние бяхме отчаяни, а вие не.
— Но победихте, нали? — изръмжа той. И се обърна, защото внезапно нахлулият вятър се опита да размести двадесетината дървени цепленки, върху които имаше списъци на мъже и порциони. Агрикола затисна дървото с рог, пълен с мастило и отново погледна към мен. — Разбрах, че ще трябва да се срещнем с бика.
— В Кориниум — потвърдих аз. За разлика от своя господар Тюдрик, Агрикола беше езичник, но нямаше време за британските Богове, само за Митра.
— За да избираме Ланселот — навъсено добави Агрикола. Заслуша се в заповедите, които някой крещеше в неговия лагер, не чу нищо, което да го изстреля от палатката, затова отново погледна към мен. — Какво знаеш за Ланселот?
— Знам достатъчно, за да говоря срещу него.
— Но така ще засегнеш Артур? — в гласа му имаше изненада.
— Или него, или Митра — направих аз знака против злото. — А Митра е Бог.
— Артур говори с мен на връщане от Поуис — каза Агрикола — и ми обясни, че изборът на Ланселот щял да заздрави единството на Британия — той замълча навъсен. — Намекна ми, че му дължа тази услуга, защото не се бихме в долината Лъг.