— Смея да мисля, че е така — отвърнах искрено аз и спомняйки си за бледата сребърна красота на Сийнуин, с ненавист си помислих, че това съкровище ще бъде поверено на красивия Ланселот. — Във всеки случай, харесва ме достатъчно — продължих аз, — за да ми каже, че не посреща идеята за този барк с голямо въодушевление.
— Нищо чудно — каза Артур. — Тя никога не е виждала Ланселот. Аз не очаквам от нея въодушевление, Дерфел, а само покорство.
Аз се поколебах. Преди битката, когато Тюдрик така отчаяно искаше да спре войната, заплашваща страната му с пълно разорение, бях изпратен при Горфидид с предложение за мир. Предложението не беше прието, но тогава говорих с Сийнуин и й казах, че Артур се надява тя да се омъжи за Ланселот. Сийнуин не отхвърли идеята, но и не я прие с радост. Тогава, разбира се, никой не вярваше, че Артур ще успее да разгроми бащата на Сийнуин, но тя бе помислила върху тази възможност и ме беше помолила да поискам от нейно име покровителството на Артур ако той победи. Влюбен до забрава в нея, аз бях изтълкувал това като молба да не бъде омъжвана против волята си. И сега казах на Артур, че тя го моли за покровителство.
— Вече няколко пъти я сгодяват, господарю — добавих аз — и това често й носи разочарования. Мисля, че този път тя иска да я оставят намира за известно време.
— Време! — изсмя се Артур. — Тя няма време, Дерфел. Наближава двайсетте! Не може да стои неомъжена като котка, която не може да хваща мишки. И за кой друг би могла да се омъжи? — Той направи няколко крачки и отново спря. — Тя има моето покровителство — каза той, — но какво по-добро покровителство би могла да иска от това да бъде омъжена за Ланселот и да стане кралица? А какво ще кажеш за теб? — внезапно попита той.
— За мен ли, господарю? — За момент помислих, че той ми предлага аз да се оженя за Сийнуин и сърцето ми подскочи.
— Ти си почти на трийсет — каза той. — Време ти е да се ожениш. Ще се погрижим за това, когато се върнем в Думнония, но сега искам да отидеш в Поуис.
— Аз ли, господарю? В Поуис? — Току-що бяхме разгромили войската на Поуис и не можех да си представя, че някой в Поуис би приветствал появата на думнонски воин.
Артур сграбчи ръката ми.
— Най-важното нещо, Дерфел, през следващите няколко седмици е Кунеглас да бъде провъзгласен за крал на Поуис. Той мисли, че никой няма да се противопостави на правото му на престола, но аз трябва да съм сигурен в това. Искам един от моите хора да иде в Каер Сус като живо доказателство за приятелството ми с Кунеглас. Нищо повече. Просто искам всеки, който би се противопоставил на Кунеглас да знае, че ще трябва да се изправи не само срещу него, но и срещу мен. Ако ти си там като приятел на Кунеглас и всички видят това, моето отношение към поуиския престолонаследник ще бъде напълно ясно.
— Защо не пратим тогава стотина души в Каер Сус? — попитах аз.
— Защото тогава ще изглежда, че ние налагаме Кунеглас на трона на Поуис. А аз не искам това. Кунеглас ми е нужен като приятел и не искам да се връща в Поуис като победен. Пък и — усмихна се Артур — ти струваш колкото сто мъже, Дерфел. Вчера го доказа.
Аз свъсих вежди, защото винаги се чувствах неудобно, когато ме превъзнасяха така. Но ако тази оценка означаваше, че точно аз съм човекът, който трябваше да отиде в Поуис, нямах нищо против нея, защото щеше да ми позволи отново да бъда близо до Сийнуин. Все още пазех скъпия спомен за нейното докосване, както и брошката й, която винаги носех до гърдите си вече толкова години. Тя още не беше омъжена за Ланселот, казах си аз, а на мен малко ми трябваше, за да разпаля отново отчаяните си надежди.
— След като Кунеглас бъде провъзгласен за крал какво да правя — попитах аз.
— Ще ме изчакаш — каза Артур. — Ще дойда в Поуис веднага щом мога. След като сключим мира и сгодим Ланселот се връщаме вкъщи. А следващата година, приятелю, ще поведем войските на Британия срещу саксите. — Говореше за тази война с плам, което рядко му се случваше. Артур беше добър в сражение, дори изпитваше удоволствие от битките, заради необузданото вълнение, което те събуждаха в обикновено сдържаната му душа. Но никога не би предпочел войната, ако имаше възможност проблемите да се решат с мир, защото изходът от битките никога не беше сигурен. Победите и пораженията бях твърде непредсказуеми, и Артур мразеше да поставя добрия ред, постигнат с внимателно обмислена димпломация, в зависимост от неясния изход от някоя битка. Но дипломацията никога не би могла да спре сакските нашественици, които бяха плъзнали на запад и искаха да превземат цяла Британия. Артур мечтеше за една добре уредена, законно управлявана, мирна Британия, а саксите не бяха част от тази мечта.