Мюриг примигна срещу мен. Беше късоглед и в усилията си да вижда по-ясно се вторачваше и присвиваше очи — може би затова винаги изглеждаше в лошо настроение. Изсмя се подигравателно на предложението ми.
— Ти, разбира се, си, моля да ми простиш тази забележка, известен като един от глупците, рискували живота си в кралството на Диурнач, за да върнат някаква купа в Думнония. Дълбока купа за разбъркване, ако не се лъжа?
— По-скоро казан, лорд принц.
Тънките устни на Мюриг трепнаха в бърза усмивка.
— Не ви ли дойде на ум, лорд Дерфел, че за времето на вашия поход, гуентските ковачи можеха да ви направят цяла дузина казани?
— Следващия път ще знам къде да си поръчам кухненските посуди, лорд принц — отвърнах аз. Мюриг се вкамени, поразен от иронията и нахалството на моя отговор, а Агрикола се усмихна.
— Разбра ли нещо от нашия разговор? — попита старият воин, когато Мюриг си тръгна.
— Не владея латински, лорд.
— Недоволстваше задето един от старейшините не си е платил данъците. Горкият човек ни дължи тридесет пушени сьомги и двадесет каруци нарязани дърва, а е докарал само пет каруци с дърва и нито една риба. Мюриг не ще да разбере, че племето на Силиг прекара тежка епидемия миналата зима, някои изловил незаконно всичката риба в река Уи и въпреки всичко Силиг ми е довел двеста копиеносци — Агрикола плю с отвращение. — По десет пъти на ден! По десет пъти на ден принцът идва тук с някакъв проблем, дето всеки полуинтелигентен чиновник от хазната би решил за нула време. Просто ми се иска баща му да си стегне превръзката на корема и да се върне на трона.
— Сериозно болен ли е Тюдрик?
Агрикола сви рамене.
— По-скоро е уморен, а не болен. Иска да се откаже от трона. Разправя, че ще се подстриже и ще стане свещеник — Агрикола се изплю на пода. — Но аз ще се оправя с нашия престолонаследник. Ще гледам неговите дами да тръгнат с нас на война.
— Неговите дами ли? — попитах аз, заинтригуван от ироничния тон, с който бе изречена тази дума.
— Може да е сляп като червей, лорд Дерфел, но момичетата ги забелязва веднага, като сокол полска мишка. Пада си той по жените, и колкото повече толково по-добре. И защо не? Нали е принц? — Агрикола свали колана с меча и го закачи на пирон забит в един от подпорните колове на палатката. — Утре ли потегляте?
— Да, лорд.
— Ела да вечеряме заедно довечера — покани ме той и ме побутна към изхода. Навън присви очи към небето. — Лятото ще бъде сухо, лорд Дерфел. Чудесно лято за избиване на сакси.
— И за велики нови песни — добавих аз възторжено.
— Често си мисля, че бедата на нас, бритите, е, че отделяме прекалено много време за песни и недостатъчно за избиване на сакси.
— Тази година няма да е така — уверих го аз, — не и тази година.
Това бе годината на Артур, годината за клане на сакси. Годината, в която се молих за пълна победа.
Щом излязохме от Магнис тръгнахме по правите римски пътища, които свързваха централните райони на Британия. Вървяхме с добра крачка и стигнахме в Кориниум само за два дни. Отново бяхме у дома, в Думнония и това изпълваше сърцата ни с радост. Петолъчните звезди на щитовете ни трябва да са изглеждали странни в очите на местните жители, но щом чуеха името ми всички коленичеха за благословия, защото аз бях Дерфел Кадарн, военачалникът задържал врага в долината Лъг и Воин на Свещения съд — хората в моята родина явно високо ме ценяха. Поне езичниците. В градовете и в по-големите села, където християните бяха по-многобройни, ни посрещаха по-скоро с проповеди. Поучаваха ни, че сме тръгнали да се бием със саксите по Божията воля, но въпреки това умрем ли в битка душите ни щели отидат в ада, ако още не сме се отрекли от по-старите Богове.
Повече се страхувах от саксите отколкото от ада на християните. Саксите бяха ужасен враг — бедни, очаяни и многобройни. В Кориниум се носеха злокобни приказки за нови кораби, приставащи почти ежедневно по източните брегове на Британия и всеки от тях бил пълен с железни воини и с техните гладни семейства. Нашествениците искаха земята ни и можеха да съберат стотици копия, мечове и двуостри брадви, за да ги пратят срещу нас. Но ние бяхме толкова уверени в себе си. Втурнахме се в тази война почти слепешката. Сигурно след ужасите в долината Лъг бяхме започнали да вярваме, че никой не може да ни победи. Бяхме млади и силни, Боговете ни обичаха и освен това имахме Артур.
В Кориниум срещнах Галахад. След раздялата ни в Поуис той бе помогнал на Мерлин да занесе Свещения съд в Инис Уидрин и бе прекарал пролетта във възстановената крепост Каер Амбра, откъдето заедно с воините на Сеграмор бе участвал в редица набези дълбоко в Лоегир. Саксите са се подготвили за нашето пристигане, каза той. На всеки хълм имаше пост и сигнален огън, който щеше да лумне щом ни забележеха, за да не можем да ги изненадаме. Галахад бе дошъл в Кориниум за големия Военен съвет, свикан от Артур. Беше довел със себе си Каван и другите воини от моя отряд, които бяха отказали да тръгнат с нас на север в земите на Диурнач. Каван падна на коляно и ме помоли да му разреша, на него и на останалите, да подновят клетвата си към мен.