— Не сме полагали клетва пред никой друг — увери ме той, — само пред Артур, а според него трябва да се върнем при теб, ако ти ни приемеш.
— Мислех, че вече си забогатял и си се върнал в Ирландия, Каван.
Той се усмихна.
— Още не съм изхвърлил дъската за игра, господарю.
Приех го, разбира се, отново на служба при мен. Той целуна острието на Хюелбейн и поиска разрешение да изрисува на щита си бяла звезда.
— Може да нарисуваш бяла звезда — казах аз, — но само с четири лъча.
— С четири ли, господарю — Каван погледна към моя щит. — Но твоят е с петолъчна звезда.
— Петият лъч е за Воините на Свещения съд — заявих аз. Това натъжи Каван, но трябваше да се съгласи с мен. Артур не би одобрил решението ми, защото с право щеше да забележи, че петият лъч става отличителен белег, който внушава, че някои от моите хора превъзхождат другите. Но воините обичат тези отличия, а мъжете, осмелили се да тръгнат по Тъмния път, го заслужаваха.
Отидох да поздравя хората, дошли с Каван. Бяха се разположили на лагер край река Чърн на изток от Кориниум. Край бреговете на малката река лагеруваха поне сто човека. Зад стените на града нямаше място за всички копиеносци, свикани от Артур. Войската всъщност трябваше да се събере при Каер Амбра, но всеки военачалник, дошъл в Кориниум за Военния съвет, бе довел своя свита. Тези мъже бяха достатъчни, за да придадат на бреговете на Чърн вид на военен лагер. Струпаните на пирамиди щитове от пръв поглед доказваха успеха на Артуровата стратегия — виждаше се черният бик на Гуент, червеният дракон на Думнония, лисицата на Силурия, мечката на Артур и щитовете на мъже като мен, удостоени с честта да имат свой собствен знак: звезди, соколи, орли, глигани, ужасният череп на Сеграмор и самотният християнски кръст на Галахад.
Кълхуч, братовчедът на Артур, бе вдигнал свой лагер с хората си, но побърза да дойде при нас, за да ме поздрави. Беше ми приятно отново да го видя. Бяхме се сражавали рамо до рамо в Беноик и аз го обичах като брат. Той беше циничен, смешен, весел, закачлив, невеж и груб, и воин, какъвто всеки мечтае да има до себе си в битка.
— Чувам, че си пъхнал самуна в пещта на принцесата — каза той след като се прегърнахме. — Щастлив пес си ти. Да не би да си накарал Мерлин да ти извърти някоя магия?
— Не една, а хиляда.
Той се засмя.
— И аз не мога да се оплача. Сега имам три жени, които си вадят очите непрекъснато и трите са бременни — захили се и се почеса по корема. — Аман от тия въшки. Човек не може да се отърве от тях. Остава ми утешението, че здравата нахапаха онова малко копеле Мордред.
— Нашият господар краля — подразних го аз.
— Малкото копеле — повтори той. — Казвам ти, Дерфел, бил съм го до кръв и пак неще да учи. Гадна крастава жаба — изплю се Кълхуч. — Значи утре ще говориш срещу Ланселот, а?
— Ти пък откъде знаеш? — Не бях споделил с никого решението си по този въпрос освен с Агрикола, а новината бе стигнала дори преди мен в Кориниум. Или може би хората познаваха твърде добре моята неприязън към краля на Силурия и просто смятаха, че не бих могъл да постъпя по друг начин.
— Всеки го знае — отвърна Кълхуч — и всички те подкрепят.
Той плъзна поглед край мен и плю.
— Гарвани.
Обърнах се и видях на другия бряг на Чърн процесия от християнски свещеници. Бяха десетина души — всички с черни роби, всичките с бради и всичките напяваха една от своите мрачни религиозни песни. Двадесетина копиеносци вървяха след свещениците и аз с изненада забелязах, че щитовете на някои от тях бяха с лисицата на Силурия, а на други с морския орел на Ланселот.
— Ритуалите не бяха ли обявени за след два дни? — попитах аз Галахад, който стоеше до мен.
— И ще бъдат след два дни — рече той. (Преди война винаги се изпълняват ритуали, за да се измоли благословията на Боговете — и на езическите божества, и на християнския Бог.) — Това прилича повече на покръстване — добави Галахад.