— Какво, в името на Бел, означава „покръстване“? — попита Кълхуч. Галахад въздъхна.
— Покръстването, скъпи ми Кълхуч, нагледно показва как Бог в своята милост измива човешките грехове, когато повярваш в него.
Това обяснение накара Кълхуч да избухне в смях. Един от свещениците, който затъкваше полите на расото си в колана, погледна сърдито към нас, после нагази в плитката вода край брега и с един прът заопипва дъното на плитката река да открие някое по-дълбоко място, подходящо за ритуала на покръстването. Непохватните му движения привлякоха тълпа отегчени копиеносци, които се струпаха на отсамния бряг точно срещу християните.
За известно време нищо съществено не се случи. Силурските копиеносци някак смутени охраняваха свещениците, докато ония с остриганите си темета виеха нещо като песен. Свещеникът във водата продължаваше да ръчка в реката с дългия кол, увенчан със сребърен кръст.
— Никога няма да успееш да хванеш пъстърва с това — провикна се Кълхуч, — защо не опиташ с рибарско копие?
Копиеносците на нашия бряг се засмяха, а свещениците ни погледнаха навъсено без да спират отегчителната песен. Някакви жени от града дойдоха и запяха с тях.
— Женска религия — плю Кълхуч.
— Това е моята религия, скъпи Кълхуч — измърмори Галахад. Той и Кълхуч спориха така през цялото време, докато воювахме в Беноик, но този спор бе вечен, както впрочем и тяхното приятелство.
Свещеникът откри достатъчно дълбоко място, където водата му стигаше до кръста и се опита да забие там прътта. Течението обаче проваляше опитите му и всеки път, когато водата събаряше кръста, копиеносците свиркаха и дюдюкаха. Сред зрителите имаше и християни, но те не се опитаха да спрат подигравките.
Накрая свещеникът успя да забие кръста, макар и не много здраво, и излезе от реката. Копиеносците отново засвиркаха и задюдюкаха при вида на кльощавите му бели крака и той припряно пусна мокрите поли на дрехата си да ги скрие.
Тогава се появи втора процесия. На нашия бряг се възцари пълна тишина. Копиеносците замълчаха почтително, тъй като идващите десетина воини придружаваха волска кола, покрита с бяло ленено платно. В нея седяха две жени — Гуинивиър и кралица Илейн, майката на Ланселот, и един свещеник. Най-странното беше, че този свещеник бе не някой друг, а епископ Сенсъм. Беше облечен с всички салтанати на епископското облекло — един куп пищни филони (дълго наметало, носено при специални случаи от църковните служители, б. пр.) и бродирани шалове, а на врата му висеше тежък кръст от червеникаво злато. Остриганото му теме розовееше, изгоряло от слънцето. Люхтигерн, както му викаше Нимю — господарят на мишките.
— Мислех, че Гуинивиър не може да го понася — учудих се аз, защото Гуинивиър наистина на времето ненавиждаше Сенсъм, а сега той се возеше в нейната кола. — Освен това Сенсъм не беше ли в немилост?
— Понякога лайната изплуват на повърхността — изръмжа Кълхуч.
— А Гуинивиър дори не е християнка — възмутих се аз.
— Я виж, с нея идва още едно лайно — вдигна ръка Кълхуч, сочейки група от шест конници, които яздеха след трополящата волска каруца. Водеше ги Ланселот. Беше възседнал черен кон и беше облечен само с карирани панталони и бяла риза. От двете му страни бяха синовете на Артур, Амхар и Лохолт, в пълно бойно облекло — шлемове с пера, плетени ризници и дълги ботуши. Зад тях яздеше още един воин с ризница, а другите двама носеха дълги бели роби на друиди.
— Друиди? — удивих се аз — На християнско покръстване?
Галахад вдигна рамене — и той нямаше обяснение за това. Двамата друиди бяха млади яки мъже с красиви тъмни лица, гъсти черни бради и дълги грижливо сресани черни коси, които се спускаха зад остриганите им тонзури — една тясна обръсната ивица над челото. Всеки от тях носеше черен жезъл, закичен с метличина, но и меч на кръста, което беше необичайно за друиди. Воинът, който яздеше с тях, не беше мъж, а жена — висока, изправена, червенокоса жена. Невероятно дългата й коса се стелеше под ръба на сребърния й шлем и стигаше чак до гърба на коня.
— Казва се Ейд — осведоми ме Кълхуч.
— Коя е тя?
— А ти коя мислиш? Прислужничка в кухнята му, може би? Тя му топли леглото — захили се Кълхуч. — Не ти ли напомня на някого?
Напомняше ми на Ледуис, любовницата на Гундлеус. Нима съдбата на силурските крале беше винаги да имат любовници, които яздят и носят меч като мъже? Ейд имаше дълъг меч на кръста си, беше нанизала на ръката си ремъка на щит с изобразен морски орел и държеше копие.