— Ще се престори, че е избягала от нас — обясни ми Артур, — дори може би в този момент разправя на Аел как сме решили да прекараме идващата зима тук. Казва му, че Ланселот ще се присъедини към нас с още триста копиеносци, понеже се нуждаем от неговата подкрепа — много от моите хора са болни и се чувстват твърде слаби, въпреки че ямите ни са пълни с хубава храна — усмихна се той. — Изобщо плете безкрайни измислици, или поне се надявам, че е така.
— А може би му казва истината — мрачно предположих аз.
— Може — съгласи се той безгрижно. Загледа се във върволицата мъже, които носеха вода с кожени мехове — пълнеха ги от изворчето, дето ромолеше на южния склон. — Сеграмор обаче й вярва — добави Артур, — а аз отдавна съм се научил да вярвам на Сеграмор.
Направих знака против злото.
— Аз не бих пуснал моята жена да отиде в лагера на врага.
— Тя сама пожела. Саксите нямало да я наранят. Май баща й е един от техните старейшини.
— Дано да обича Сеграмор повече от баща си.
Артур сви рамене. Рискът вече беше поет и колкото и да го обсъждахме не можехме да отстраним опасностите, които влечеше след себе си. Затова той смени темата.
— Искам де се върнеш в Думония, когато всичко това свърши.
— С удоволствие, господарю, стига да ми обещаеш, че Сийнуин ще бъде в безопасност там — отвърнах аз. Той махна с ръка, но това не можеше да изтрие страховете ми. — Разправят ми за някакво убито куче и как кървавата му кожа била хвърлена върху саката кучка.
Артур се извъртя, спусна краката си и скочи в импровизираната конюшня. Избута един кон и ми махна да слеза и аз. Там долу никой не можеше да ни види, нито да ни чуе. Скочих и аз. Артур беше ядосан.
— Повтори какво си чул — заповяда ми той.
— Че някакво куче било убито — казах аз — и кървавата му кожа била метната върху саката кучка.
— И кой е направил това?
— Приятел на Ланселот — отвърнах аз, не исках да споменавам името на жена му. Той удари с юмрук по неравната дървена стена и стресна най-близките коне.
— Жена ми е приятел на крал Ланселот — предизвикателно ме погледна той, но аз не продумах — аз също — добави Артур, продължих да мълча. — Той е горд човек, Дерфел. Загуби кралството на баща си, защото аз не можах да изпълня клетвата си. Длъжник съм му — последните думи бяха казани с леден тон.
— Чух, че сакатата кучка била наречена Сийнуин — казах аз не по-малко студено.
— Достатъчно! — удари той отново по стената. — Приказки! Просто приказки! Никой не отрича, Дерфел, че това, което направихте със Сийнуин, предизвика възмущение и недоволство. Аз не съм глупак. Но повече няма да слушам глупости от теб! Гуинивиър винаги е била обект на клюки. Хората се възмущават от нея. Всяка жена, която е красива и умна и има свое мнение без да се страхува да го каже, предизвиква хорското негодувание. Но нима твърдиш, че е способна да направи такова отвратително заклинание срещу Сийнуин? Че е способна да убие куче и да го одере? Наистина ли вярваш в това?
— Бих искал да не вярвам.
— Гуинивиър е моя съпруга — бе снишил гласа си, но горчивината в него все още се чувстваше. — Нямам други съпруги, не спя с робини, аз съм нейн и тя е моя, Дерфел, и не искам да чувам нищо против нея. Нищо! — последната дума прокънтя в тишината на вечерта и аз се зачудих дали не си беше спомнил гнусните обиди, които Горфидид бе хвърлил срещу него в долината Лъг. Горфидид твърдеше тогава, че бил спал с Гуинивиър и че не само той, а цял легион мъже били минали през леглото й. Спомних си любовния пръстен на Валърин, с врязания кръст и символа на Гуинивиър, но прогоних тези спомени.
— Господарю — промълвих в отново настъпилата тишина, — аз изобщо не съм споменавал името на жена ти.
Той се вторачи в мен и за миг имах чувството, че ще ме удари, но после тръсна глава.
— Тя може да създава проблеми, Дерфел. Понякога ми се иска да не проявява с такава готовност своето презрение към хората, но не мога дори да си представя, че бих могъл да живея без нейните съвети — замълча и ме погледна с печална усмивка — Не мога да си представя живота без нея. Тя не е убивала кучета, Дерфел, не е възможно. Повярвай ми. Онази нейна Богиня, Изида, не изисква жертвоприношения, поне не на живи същества. Злато, да — захили се той, внезапно възвърнал доброто си настроение. — Изида направо поглъща злато.