— Вярвам ти, господарю, но това не може да осигури безопасност на Сийнуин. Динас и Лавейн я заплашиха.
Артур поклати глава.
— Ти нарани Ланселот, Дерфел. Не те виня, защото знам, какво те подтикна да го направиш, но нима ти можеш да виниш Ланселот за негодуванието му срещу теб? А Динас и Лавейн служат на Ланселот и е напълно в реда на нещата да споделят чувствата на своя господар. Когато тази война свърши, Дерфел, ще се помирим. Всички! Когато направя моята воинска общност всички воини ще бъдат братя и между нас ще се възцари мир. Между теб и Ланселот, между всички. А докато това стане, Дерфел, аз се заклевам да защитавам Сийнуин. Ако искаш ще се закълна в живота си. Кажи каква да бъде цената за сигурността на Сийнуин — моят живот, животът на сина ми дори. Имам нужда от теб. Думнония има нужда от теб. Кълхуч е добър човек, но не може да се справи с Мордред.
— А аз мога ли?
— Мордред е своенравен — продължи Артур сякаш не чу въпроса ми, — но какво друго може да се очаква? Той е внук на Утър, има кралска кръв и не можем да искаме от него да бъде мамино синче, но въпреки това детето има нужда от дисциплина. Има нужда от напътствия. Кълхуч си мисли, че всичко се оправя с бой, но боят само увеличава ината му. Искам ти и Сийнуин да го възпитавате.
Аз потръпнах.
— Като ви слушам все повече и повече ми се приисква да се върна у дома.
Моето несериозно отношение само ми навлече поредното нравоучение за задълженията ни към Мордред
— Не забравяй, Дерфел, че сме се заклели да предадем престола на Мордред. Аз затова се върнах в Британия. Това е моят първи дълг в Британия и всички, които са се клели да ми служат са поели и тази моя клетва. Никой не е казвал, че ще ни бъде лесно, но ще бъде сторено. След девет години официално ще предадем трона на Мордред с тържествена церемония на Каер Кадарн. На този ден, Дерфел, всички ще бъдем освободени от тази клетва. Моля се на всеки Бог, който би ме чул, на този ден да закача Екскалибур на стената и никога повече да не воювам. Но докато настъпи този хубав ден, каквито и трудности да срещаме, ще се придържаме към нашата клетва. Разбираш ли?
— Да, господарю — смирено казах аз.
— Хубаво — приключи разговора Артур и побутна един кон, за да мине. — Аел ще дойде утре — уверено заяви той на прощаване, — така че гледай да се наспиш добре.
Слънцето потъна отвъд Думнония, заливайки я с огненочервеното си сияние. На север врагът напяваше бойни песни, а ние пяхме за родния дом. Нашите часовои се взираха в тъмнината, конете цвилеха, кучетата на Мерлин виеха, а някои от нас заспаха.
Призори видяхме, че трите стълба на Мерлин бяха съборени през нощта. Сакски магьосник, оформил с изпражнения косата си на кичури, стърчащи на всички страни и покрил голото си тяло с раздърпани ивици от вълча кожа, привързани с връв около врата му, се въртеше в бавен танц на мястото, където преди стояха идолите. Този магьосник окончателно затвърди убеждението на Артур, че Аел се готвеше да ни нападне.
Външно обаче по нищо не личеше, че очакваме атака. Часовоите стояха на пост, но други копиеносци се размотаваха мързеливо по предния склон, сякаш предстоеше още един скучен ден. Но зад тях в сянката на нашите жилища и зад тисовите дървета, които все още не бяха изсечени, зад стените на полупостроения замък голямата част от войската трескаво се подготвяше за бой.
Затягахме ремъците на щитовете си, точехме мечове и остриета, чиито ръбове вече можеха и косъм да разсекат. После забихме здраво върховете на копията към дръжките. Докоснахме талисманите си, прегърнахме се, изядохме малкото останал хляб и се помолихме на всички Богове, които биха ни помогнали. Мерлин, Иорует и Нимю обикаляха между колибите, докосваха остриета, раздаваха клончета суха върбинка, за да ни закриля.
Облякох бойните си доспехи. Имах тежки, високи до коляното ботуши с пришити отзад железни ивици, които трябваше да пазят прасците ми от ударите, нанасяни изпод стената от щитове. Носех вълнената риза, изплетена с несръчно изпредената от Сийнуин прежда. Отгоре имах кожена дреха, на която бях забол малката златна брошка на Сийнуин — този талисман ме беше закрилял толкова години. Върху кожената дреха навлякох плетена ризница — бях я взел от един мъртъв поуиски старейшина в долината Лъг. Беше древна римска ризница, изработена с умение, което днес никой не притежаваше. Често се чудех какви ли са били другите копиеносци, обличали тази дълга до коленете ризница, направена от сплетени железни пръстени. В нея беше умрял поуиският воин — Хюелбейн разцепи главата му, но подозирах, че поне още един воин беше загинал докато я е носел, тъй като от лявата страна на гърдите имаше голям прорез в железните пръстени, закърпен грубо с помощта на брънки от желязна верига.