— Кажи му, че това не са всичките ми воини — заповяда ми Сердик, сочейки на свой ред към саксите, които ни наблюдаваха зад щитовете си — и освен това му кажи, че крал Ланселот сключи с мен мир от името на Артур.
Преведох това на Артур и видях как едно мускулче заигра на лицето му, но той сдържа гнева си.
— След два дни — заяви Артур и това не беше предложение, а заповед — ще се срещнем в Лондон. Там ще обсъдим този мир.
Пъхна кървавия нож в колана си и когато преведох думите му веднага ме повика. Не искаше отговор от Сердик и затова ме поведе нагоре към върха далеч от двете делегации. Когато се отдалечихме от тях достатъчно, за да не могат да ни чуват, спря. За първи път забеляза раната на рамото ми.
— Лошо ли те раниха?
— Ще се оправя.
Той затвори очи и пое дълбоко дъх.
— Сердик — отвори очите си Артур — иска да властва над цялата Лаегир. Но ако го оставим да се затвърди като единствен владетел тук срещу нас ще се изправи един страшен враг вместо двама по-слаби противници.
Замислен Артур закрачи мълчаливо между убитите в битката с Аел.
— Преди тази война Аел беше силен, а Сердик бе досадна неприятност, с която можехме да се справим веднага след като разгромим Аел. Сега е точно обратното. Аел е слаб, а Сердик — силен.
— Ами да го ударим веднага.
Той вдигна към мен уморените си кафяви очи.
— Спри да се перчиш, Дерфел — каза тихо Артур — и бъди честен. Мислиш ли, че ще спечелим тази битка?
Погледнах към войската на Сердик. Бе здраво споена в стена от щитове и готова за бой, а нашите хора бяха уморени и гладни. Но пък войниците на Сердик никога не бяха воювали срещу конете на Артур.
— Мисля, че ще победим — казах честно аз.
— И аз така мисля, но битката ще бъде тежка, Дерфел. Накрая ще имаме поне стотина ранени, които ще трябва да носим, когато се връщаме, а саксите няма да ни оставят просто така да си идем — ще съберат срещу нас всички останали отряди в Лоегир. Дори и да бием Сердик тук, никога не ще успеем да се доберем живи до дома. Навлязохме твърде дълбоко в Лоегир — мисълта изкриви лицето му. — Ако изтощим силите си срещу Сердик да не мислиш, че Аел няма да се възползва и да ни издебне от засада, когато се връщаме? — Изведнъж Артур стисна юмруци, обзет от внезапен гняв. — Какво си е мислел Ланселот? Сердик не може да ни бъде съюзник! Той ще получи половината Британия, после ще се обърне срещу нас и тогава саксите ще са двата пъти по-силен враг от преди — Артур завърши мисълта си с ругатня, което рядко му се случваше. После разтри изпитото си лице без да сваля кожената ръкавица. — Е, супата е развалена, но ще трябва да я сърбаме. Единственият изход за нас е да поддържаме някак силите на Аел, колкото да може да плаши Сердик, така че вземи шестима от моите конници и го намери. Намери го, Дерфел и му дай тоя нещастен нож като подарък — мушна ми в ръката ножа на Сердик. — Първо го изчисти — додаде той раздразнено. — Можеш да му занесеш и наметалото от меча кожа. Агравейн го намери. Дай му го като втори дар и му кажи да дойде в Лондон. Предай му, че ще бъде в безопасност — аз се заклевам в това. Нека разбере, че срещата в Лондон е неговият единствен шанс да запази нещо от земите си. Имаш два дни, Дерфел, така че върви и го намери.
Поколебах се, не защото не бях съгласен с плана на Артур, а защото не разбирах защо Аел трябваше да идва в Лондон.
— Защото — обясни ми уморено Артур — аз не мога да бъда спокоен в Лондон като знам, че Аел шари из Лоегир. Вярно, че загуби войската си тук, но може да има и други гарнизони, достатъчни за нова войска. И докато ние гледаме как да се отървем от Сердик, може да иде и да опустоши половината Думнония.
Артур се обърна и с омраза погледна към Ланселот и Сердик. Помислих, че пак ще ги наругае, но той само уморено въздъхна.
— Ще сключа мир, Дерфел. Боговете знаят, че не съм искал такъв мир, но все пак налага се да го направим както трябва. А сега върви, приятелю, върви.
Останах още малко, докато се уверя, че Исса ще се погрижи да изгори тялото на Каван и ще намери езеро, за да хвърли в него меча на загиналия ирландец. След това възседнах кон и тръгнах на север по следите на разбитата войска.
А Артур, чията мечта бе провалена от един глупак, тръгна към Лондон.