Адвокатът от Уолстрийт помисли.
— Толкова евтино?
— Още по-евтино — казах аз. — Коварният заговор беше разкрит след дълго и внимателно разследване.
— Кой знае за него?
— Туидъл и аз. При това той не знае никакви подробности. Дойдох направо в Генералния щаб, когато бях сигурен.
— Какво е това гориво?
— Това ще кажа само на Делбърт Джон Роксентър.
— Не, не — каза господин Бери. — Вие ще кажете на мен, а аз ще кажа на него.
— Така казва всеки — скръцнах със зъби. — Тая работа е евтина като пясък. Мислите, че бих казал на някого другиго? Би ли искал Роксентър да кажа на някого другиго? Това нарушава стария фамилен принцип „Не се доверявай на никого!“.
— Аха — каза той замислено. — Разбирам какво имате предвид. Господин Роксентър е педант в придържането към фамилната политика. Но какво ще спечелите вие от това? Трябва да съм сигурен, че това е честна сделка.
— Враг — казах аз. — Лично отмъщение.
Изглеждаше разумно. Това беше нещо, което той можеше да разбере. Но той се колебаеше.
— Всъщност си мисля, че е по-добре да ми кажете. Нямате друг път към господин Роксентър. Нито един.
— Има — госпожица Агнес — казах аз, като се сетих за четвъртия помощник-иконом в имението Покантикъл.
— Ей, да го „бибип“! — каза господин Бери. — Казвах ли му да се отърве от тая „бибипка“! — Той се възстанови след нетипичното за адвокат избухване. Прокара уморено ръка по бръчките си на синя слива. — Добре — каза той най-накрая. — Ако си се решил, ще те подложа на тежки изпитания. Но ще се окажеш с камък на шията в Ийст Ривър, ако става въпрос за нещо непочтено.
Той разбра, че съм решен на всичко. Натисна един звънец и не след дълго двама други от охраната влязоха. Бери натисна още няколко бутона и проведе няколко бързи разговора по вътрешния телефон. Влезе един огромен маймунонодобен мъж в много скъпи дрехи.
Бери каза:
— Прекарайте го през сектора за предпазни мерки и после го заведете при господин Роксентър.
— Какво?! — извика маймуноподобният невярващо.
— Точно каквото казах — намръщи се Бери. А после прибави към мен: — Ако не те видя повече, не се връщай.
Хелър, казах си, пиши си завещанието. Направо си мъртъв! Може би и по-лошо!
И тогава, като си помислих за всичката охрана и предпазни мерки, коригирах оптимизма си: Хелър щеше да бъде в затруднение, само ако аз наистина успеех да се добера до Роксентър и да се справя.
Глава седма
Напуснахме фасадата от черен оникс и сребърнобял алуминий на сградата на „Октопус“. Минахме през живописния й площад. Пресякохме авенюто на Америките.
Бдителните пазачи ме държаха здраво.
Минахме покрай Градския мюзикхол. Извървяхме една цяла улица, направена на градини, която завършваше с всички флагове на Обединените нации.
Пресякохме Пето авеню, минахме под една бронзова статуя на Атлас, понесъл на гърба си огромен метален скелет на света и се зачудих дали Делбърт Джон Роксентър не се чувства по същия начин. Придвижихме се една пресечка на север, като под минахме катедралата „Св. Патрик“.
Охраната крачеше твърдо от двете ми страни.
Чудех се какво означаваше цялата странна разходка. Дали се опитваха да ме объркат или да ме накарат да се почувствам изгубен? Или може би беше обиколка с гид, за да ми покажат всички сгради, които Роксентър лично притежава? Маймуноподобният спря в един магазин и купи литър козе мляко и кесии пуканки.
Изминахме целия обратен път, пътя, по който предполагах, че бяхме дошли, макар че бях напълни изгубен. Влязохме в едно фоайе, богато украсено с големи стенописи. Минахме през една малка врата, която миг преди това беше празна стена. Бяхме и асансьор.
Качихме се нагоре. Той се отвори. Излязохме.
Прехвърлиха ме на яките телохранители в предната стая, а първоначалната охрана даде на новата оръжието ми и напусна. Горилата остана, като носеше кесията пуканки и литъра козе мляко.
Мускулестите гардове ме обискираха. Пъхнаха ме през някаква барикада — доста тясна, която минаваше между две картечници, обслужвани от стрелци.
В новата стая ме поеха други пазачи. Обискираха ме. Взеха новите ми документи. После се обадиха по телефона в кабинета на сенатор Туидъл и получиха потвърждение за валидността им.
Пуснаха ме през друга бариера. Предадоха оръжието ми на следващите. Новите гардове взеха серийния номер на оръжието. Освен това стреляха с него в един звукоизолиран бокс. Предадоха по телефон резултатите на някого. На един компютър светна надпис: