„ОРЪЖИЕТО НЕ Е БИЛО ИЗПОЛЗВАНО ЗА УБИВАНЕ НА РЪКОВОДИТЕЛИ НА ДЪРЖАВИ НАПОСЛЕДЪК“.
Пуснаха ме през друга бариера. Новите гардове ме поеха. Обискираха ме. Взеха отпечатъци от пръстите ми и ми направиха моментална снимка. Пъхнаха я в компютъра с Националния криминален индекс на ФБР. Отиде до Вашингтон. Върна се. На екрана пишеше:
„ОЩЕ НЕ СЕ ИЗДИРВА“
Поставиха картата с отпечатъците от пръстите и снимката в машина за нарязване на ивици.
През цялото това време човекът — маймуна вървеше до мен и носеше кесията пуканки и литъра козе мляко.
Бутнаха ме през някаква бариера към нов екип гардове. Имаше зъболекарски стол. Провериха зъбите ми на рентген за капсули с отрова. Провериха и тялото ми на рентген за някакви имплантирани бомби.
Подадоха ме на следващата стая и на нов екип от телохранители. Те провериха портфейла ми за скрити ножове. Провериха ключовете ми за тайни остриета. Прегледаха на рентген подметките на обувките ми.
Бутнаха ме нататък между две гаубици — трудно положение — и се намерих в една стая, която беше много тъмна с изключение на едно петно светлина и центъра. Встрани имаше някакво бюро. На една табелка пишеше:
Знаех, че съм сред приятели.
Той ме взе под светлината, накара ме да седна на една табуретка. Изследва изпъкналостите на глава ми. Дръпна се назад и кимна.
Горилата ме бутна към една въртяща се врата. Минах през нея. Оказах се в миниатюрна болнична операционна. Двама лекари в синьо-зелени престилки смачкаха цигарите си и надянаха маски.
Свалиха всичките ми дрехи, премериха температурата и кръвното ми налягане. Взеха проби ги слюнката ми и ги поставиха под микроскоп. Взеха кръвна проба и я изследваха.
По-старшият от двамата кимна и другият ме натъпка в нещо като остъклен шкаф. Изглежда пълнеха някакви бутилки.
— Хей — казах на горилата, — необходимо ли е всичко това?
— Слушай — каза той, — щом министър-председателят на Англия може да мине през него, без да протестира, значи и ти можеш!
Те бяха напълнили бутилките си. Натиснаха някакви копчета. Обля ме антисептик.
Излязох. Те хвърлиха дрехите вътре и също ги обляха.
Изправиха ме с дрехите пред един сушоар.
Веднаха след като се облякох, човекът-маймуна посочи следващата врата. Имаше стоманени зъби от двете страни, които очевидно можеха да се затварят мигновено.
Едно момиче седеше с крака върху бюрото и дъвчеше дъвка.
Разтюзнах мис Пийс от снимките по новините. Аха! Значи той използваше личен персонал за приветствените церемонии. Колко мъдро!
Маймуноподобният каза:
— Дотук е изчистен.
Тя свали краката си от бюрото. Отвори едно ниско чекмедже. Беше пълно с редици значки. Бяха огромни. На тях пишеше „Крал“, „Банкер“ и тем подобни в горната част, а под титлата имаше празни места, в която се попълваше името.
— О, „бибип“! — каза госпожица Пийс. — Нямам нито една значка „Нежелан гост“. Не искам той да мисли, че съм неефективна.
— Дай му която и да било — каза горилата. — Това мляко може да се вкисне, а аз вече закъснявам.
Тя взе „Победител в дерби“, но я остави. Взе „Наемен убиец на годината“ и я пусна. Двоумеше се.
— Бибип! Ако не сложа значка на тоя тип, той няма да знае с кого говори!
Обучението на Апарата си казва думата. С бърз Поглед забелязах „Таен оператор за повишение до фамилен шпионин“. Казах:
— От тези, които имате, това е единствената, която става. Не съм крал.
— Точно така — каза тя, като ме погледна. — Със сигурност не си крал.
— Може ли да побързате? — каза маймуноподобният. — Тия пуканки ще изстинат! Да не искате да си изгубя работата?
Тя грабна личната ми карта и надраска „Инксуич“ на значката с „Таен оператор за повишение до фамилен шпионин“. Забоде го в ревера ми и в мен.
Какъв човек трябваше да е тоя Роксентър, за да има толкова лоялен и отдаден персонал!
На другата страна на кабинета имаше сводеста черковна врата. Човекът-маймуна ме бутна през нея.
Намирах се в някаква огромна стая. Беше със сводест таван с височина на катедрала. Имаше ниши за светци, а под всеки светец гореше по една оброчна свещ. Всички статуи бяха на Делбърт Джон Роксентър. Имаше едно голямо бюро — по-точно олтар.
Той обаче не си седеше зад бюрото. Беше в златен трон и се взираше в някаква стена, която аз не виждах. Аха, помислих си, Делбърт Джон Роксентър е дълбоко замислен в търсене на разрешения на световните проблеми с могъщия си мозък.
Бутнаха ме навътре в стаята. И тогава разбрах какво гледаше. Беше еднопосочно огледало. От другата му страна имаше съблекалня и гримьорна на хористки. Те сваляха костюмите си и навличаха други, даже още по-разголени. Освен това ходеха до тоалетна.