Кимнах, но той не гледаше към мен. Вечерта заливаше града, който той владееше, както и планетата.
Погледна към часовника си. После вдигна поглед. Изражение на екстаз заля лицето му.
— Не чуваш ли музиката от арфа? Това се случва всеки ден по това време. Слушай сега! Слушай внимателно!
Той млъкна. Блаженство къпеше лицето му.
— Ето! Точно навреме! Ето я! Ах, какви красиви думи: „Единият истинен Бог е Делбърт Джон Роксентър“!
Той се извърна и хукна към бюрото си. Върна се, като държеше химикал и лист хартия върху позлатен поднос.
— О, толкова се радвам, че имам още един свидетел! Подпиши това удостоверение, моля.
Аз се подписах, но усетих, че светът се върти около мен.
Звукова халюцинация! Параноична шизофрения! Мегаломания!
Точно като Ломбар! Делбърт Джон Роксентър — още един очевиден ярък лунатик!
Работех за ДВАМА луди мъже!
ЧАСТ ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
Глава първа
През следващите няколко дни получих основни образование за това как една велика и мощна организация като тази на Роксентър, една непревземаемо ефикасна голяма машина може да „бибип“ една планета. Бях обладан от възхищение. Не бе чудно, че Ломбар изучаваше Роксентър така прилежно! Правех си записки винаги, когато беше възможно, за да мога да ги изпращам на шефа си и да му се подмазвам. Земята може да е несъвършена и примитивна и много от технологиите си, но организацията на Роксентър беше на светлинни години пред всичко друго в открития космос. Пет поколения на сатанинскн мошеничества я бяха направили това, което беше сега: колос! Цяла планета, танцуваща под палката на един психираи човек! Великолепно! В сравнение с това Хелър беше едно жалко нищо! И аз щях да отприщя лавината върху него!
Започна в момента, в който излязох от Роксентъровата обител на самообожание и се озовах в кабинета на мис Пийс.
— „Бибип“! — каза тя като вдигна красивата си глава. — Пет часът е и закъснявам за клиниката по абортите! Ти със сигурност си си изкарал „бибип“ добре!
Дисциплина, плътни дневни графици! Ето това е необходимо, за да изградиш една велика империя!
— Разтвори „бибипаната“ си риза! — нареди тя.
Беше си облякла палтото и шапката. Вилнееше на бюрото си и хвърляше неща във всички посоки. — Къде е „бибип“ печатът!
Аз разтворих ризата си. Наблюдавах всяко нейно рижение.
Тя откри, каквото търсеше, под стар сандвич с фъстъчено масло. Какъв хитър начин да скриеш идин таен печат!
Беше голям диск с дръжка и спусък. Тя го вдигна и с един крив кламер започна да блъска по подвижните му букви отпред.
Четях онова, което изписваше на него: „Фамилен шпионин на Роксентър.“ Имаше дата и място за инициалите. Колко ефикасно!
Тя тръгна към мен с такава скорост и ярост, че за миг се паникьосах. Пръстът й беше на спусъка.
— Сигурна ли сте — започнах аз, — че „шпионин“ е пише с „и“ вместо „е“?
— Не поставяй под въпрос кодовете! — сопна ми се тя. — Когато онова светлинно табло — и тя направи жест към мигащата плоскост на стената, — светне в тъмночервено с дванайсет точки, той има предвид „Положил клетва фамилен шпеонин“. Няма да стигнеш много далече, мойто момче, ако започнеш да го оспорваш! Дръж разтворена бибипаната си риза!
Е, какво можех да направя? Кодът си е код. Разтворих по-широко ризата си.
Тя шляпна печата на голите ми гърди и натисна спусъка. Жилна ме!
Грабна някакъв странен на вид писец от бюрото си и като стискаше здраво език между зъбите си в ъгълчето на устата и се концентрираше упорито, притисна писеца към гърдите ми и много усърдно написа нещо, което вероятно бяха инициалите й. Отстъпи назад и хвърли писеца на една кука от закачалата за палта.
Погледнах към гърдите си. Там нямаше нищо!
Е, не зависеше от мен да поставям нещата под съмнение. Докато си закопчавах ризата, започнах щ се придвижвам към вратата с големите зъби.
— Не, не, за Бога! — каза тя с раздразнение. — Всички са си отишли вкъщи. Използвай тази врата! И като си мърмореше нещо за нов необучен персонал, тя самата мина през една странична врата. Последвах я, но вървеше толкова бързо, че веднага я и губих.
Намирах се в обикновена зала на административна сграда, претъпкана с хора, които си отивм вкъщи. Тук със сигурност се следваха плътни графици. Направи ми впечатление напрегнатото нетърпение по лицата на служителите, които се опитваха да се махнат.