Те ме сграбчиха.
— Почакайте! — изпищях аз, а гласът ми беше изострен от това, че дърпаха ръцете зад гърба ми и се опитваха да ме вдигнат, за да ме изхвърлят навън.
— Аз съм служител тук! Току-що ме нае самият господин Роксентър!
Стовариха ме на куп в средата на стаята. Шефът на охраната каза:
— Хващам се на бас!
Завеждащият „Личен състав“ каза:
— Става! Пет долара!
Шефът на охраната каза:
— Става! Разкъсайте ризата му!
Така и направиха, а наоколо се разлетяха копчета.
Един от охраната извади странно на вид фенерче. Насочи го към гърдите ми. Погледнах надолу.
Във флуоресцентно зелено там светеше „Фамилен шпеонин на Роксентър“ с дата и инициали.
— Божичко — възкликна шефът на охраната. — Губиш, Трогмортън.
— Не, ти губиш — каза завеждащият „Личен състав“.
Двамата се награбиха в страховита схватка. Някой се обади в психиатричния отдел, дойде един психиатър и им каза, че и двамата са загубили и че се вземат твърде насериозно. Накара ги да платят един на друг по пет долара и тогава някак разсеяно взе двете банкноти и си тръгна.
Озовах се заедно с някаква консултантка от „Личен състав“ в една преградена кабинка. Тя продупчваше някакви компютърни карти. Беше много продължителен процес. Вземаше данните от федералните ми документи.
Най-накрая пъхна всички карти в един компютър. Натисна някакъв бутон за проверка, за да извика данните на екрана. Нищо не се случи. Екранът остана празен.
— Ами това е всичко — каза тя, — обработихме те.
— Почакайте — казах аз. — Екранът на компютъра остана празен.
— Разбира се — отвърна тя. — не би искал да бъдеш разконспириран, нали?
Тръгнах си.
Вратата на офиса на господин Бери беше открехната. Отворих я и влязох.
— Къде беше, по дяволите? — попита той. — Чакат ни цял час!
Хукнахме навън и хванахме такси. Най-накрая нещо се случваше!
Глава трета
Докато пътувахме с колата, спирани тук-там от улични задръствания, господин Бери изглеждаше много тих. От време на време очите му трепваха към мен.
Най-накрая той заговори.
— Ти колко знаеш за този Уистър?
— Не толкова, колкото вие — излъгах аз. — Просто видях, че се стреснахте и затова ви прикрих. — Нямаше смисъл да карам Бери да стреля по мен, защото знаех твърде много.
— Хмм — каза той. — Не ми харесва начина, по който се справяме с Уистър, Инксуич. Правилният път обикновено е доста заобиколен, но в този случай един директен удар би бил много по-подходящ.
Сковах се от притеснение. Нямах кодовата пластина. А и със сигурност нямах намерение да изгърмя при едно Волтарианско нахлуване. При условие, че планетата е в такова състояние, те биха изтребили всяко живо същество на нея, биха построили екология и биха колонизирали. Това „всяко живо същество“ включваше и мен.
Как можех да се справя с това? Уф!
— Торпедо Фиакола не извади много голям късмет — казах аз.
Сега беше негов ред да се скове, а адвокатите от Уолстрийт са много опитни в прикриване на чувствата си — ония чувства, които имат, ако въобще имат.
— Божичко! — каза той. Гледаше ме някак шокирано. Тогава любопитството му надделя. — Онзи „бибип“ ли ти каза?
— Не — отвърнах. — Уистър го изпрати на Северния полюс. Вероятно сега той не може да говори и нищо друго, освен за полярните мечки. — Беше време да отклоня вниманието му от себе си. — Уистър беше този, който прибра стоте бона, а не Фиакола.
— ИСУСЕ! — каза Бери.
— Да — казах аз доволно. — Уистър използва парите ви за наемни убийци, за да финансира изобретяването на това евтино гориво.
— О, Боже мой!
— Знам — казах аз, — че си мислите, че ако това стигне до господин Роксснтър, той ще направи нещо много неприятно.
Бери се взираше в мен ужасен. Можех и да го накарам да разбере.
— Но едно нещо можете да ми кажете — продължих аз. — Защо господин Роксентър е така смъртно настроен срещу това да има син?
Лицето му изглеждаше като бяла изсушена слива.
Най-накрая той каза:
— Той е импотентен. Просто воайор. От години е неспособен да го прави.
— О, я стига, г-н Бери — казах аз. — Хайде да не се баламосваме. Аз застанах на ваша страна в неговия кабинет, когато можех да оставя да ви го забият до края. Не можете да отречете — това показва, че можете да ми се доверите. Има още нещо в цялата тая работа.
— Инксуич, не знам как, по дяволите, си се сдобил с информацията, която имаш. Но тя е МНОГО опасна. Ще наруша професионалната етика, ако ти кажа още една дума! Защитата се оттегля!
Минахме през още две задръствания. Тогава тон ме погледна и се усмихна някак ледено — по едно потрепване от двете страни на устата под студените му очи.