— Тя припадна — каза единият от младежите. Булшот се справи достойно с положението.
— Къде, по дяволите, е реквизиторът!
Влетя един реквизитор. Той вдигна поставката с шампанското, преобърна я — лед, шампанско „Рер“, реколта 1650 година, щипки, всичко върху лицето на госпожица Дайси.
Госпожица Дайси дойде на себе си.
— Нов дубъл — каза Лемли. — Този път моделите, които държат главата и китките й, трябва да гледат към камерата. Усмихнете се. Изглеждайте доволни. Схващате ли? Добре! Започваме! Светлини! Камери!
Някой влетя с клапата.
— Реклама на ДЖЕЛО. Последен първи кадър, втори дубъл.
Тракна.
— Действие! — извика Лемли.
— Ще кажа! Ще кажа! — извика Дайси. — Гримът ми е много размазан за кадър! Какво ще си помислят зрителите!
— Спрете! — каза Лемли. — Импровизиран диалог. Не е в сценария.
— Пет минути почивка! — извика Булшот. И всеки хукна за петминутната почивка. Той строго препречи на Дайси пътя.
— Получавам ли екскурзия до Китай? — попита госпожица Дайси.
— Да — отвърна Булшот.
— А след това ме прехвърлят в някой офис отвъд желязната завеса? — каза Дайси.
— Да — отвърна Булшот.
— Добре. Той се крие на Док 92. Това е новата свободна зона и той е извън териториалните граници в една кола в контейнер с надпис „Експорт“. Майка му го храни всяка вечер в девет! Сега ме пуснете оттук. Трябва да си опаковам багажа!
Бери постави слушалката на телефона. Кимна ми ниско и песимистично. Аз прибрах оръжието си.
Булшот каза:
— Флагрънт, уволнен сте заради рискуване сделката с Роксентър!
— Не си вън от опасност — ми прошепна Бери. — Трябва да го хванем сега. Ще се справим с това, защото е предмет на международното право.
Докато си тръгвахме, двамата цигулари вървяха успоредно с нас и свиреха тъжна музика, цветарките развяваха малки хартиени знаменца за сбогом по пътя ни. Двете униформени шаферки навиха червения килим зад нас.
В залата Булшот си бършеше лицето с тъмно червена копринена носна кърпа. Той каза:
— Господи, колко усилия, за да спасиш няколко сметки!
Глава четвърта
В момента, в който се появихме на улицата, знаех, че сме загазили. Пиков час! Рекламният район тичаше към къщи! Блъскаха ни потоци хора. Нямаше таксита.
— О, Боже! — каза Бери. Той погледна към часовника си. — Имаме толкова малко време! Само четири часа до девет вечерта! Инксуич, трябва да имаме Мадисън, без значение с цената на какво!
Побързахме надолу по булеварда. Не можехме да направим нищо друго, защото сякаш бяхме хванати в лавина от хора.
— Изправени сме срещу международната законност — тревожеше се той, докато се носехме с тълпата. — Това само ти показва какъв коварен бибипец е Мадисън: настанил се е там, на Док 92, в края на зоната за свободна търговия! Точно на края! Той е отвъд териториалната юрисдикция на Щатските власти.
Отдръпнахме се пред един разносвач от магазин за спиртни напитки, който си пробиваше път през навалицата на мотоциклет с три колела. Протегнах крак Назад и обърнах колелото.
Разбитите бутилки сякаш накараха Бери да се почувства по-добре.
— Хатчетхаймер! — каза той. — Ако това беше просто правен проблем, щях да знам какво да правя. Но той е и военен, Инксуич. Груба сила! Хатчетхай Мер е последният оцелял офицер от Генералния щаб на Хитлер. Тогава е бил съвсем млад. Сега трябва да наближава 90-те. Трябва да се свържа с него и да поискам съвета му. Телефон. Трябва да стигна до някой телефон. Жизнено важно е да получим Мадисън: нима нищо друго, което може да ни спаси!
Най-близо се оказа магазин за еврейски деликатеси. Беше претъпкан с хора, но не само това беше лошото. Няколко членове на Ку-Клукс-Клан в бели мантии и качулки бяха заградили мястото и крачеха напред-назад с плакати, на които пишеше:
— Не можеш да минеш през обсадната линия — Каза Бери. — Ние притежаваме съюзите. Нататък! Спирката на метрото!
Точно зад хората от Клана някакви стъпала водеха през тротоара надолу. Пред мен Бери напрегнато проправяше път през тълпата. На подземната площадка цареше пълна бъркотия. Бери, един завършен нюйоркчанин, отваряше път е лакти през нея. Видях Млад чернокож, който украсяваше белите плочки с рисунки. Имаше два спрея — червен и син. Рисуваше американско знаме с надпис „Да те бибип“ напречни Помислих си, че Бери тръгна към него, може би за да поправи рисунката и тогава разбрах, че целта му беше телефонната кабина.
Вътре имаше жена, която говореше по телефони. Бери заблъска по остъклената врата. Жената го изгледа свирепо и продължи разговора си.