Глава четвърта
На следващата сутрин, изведнъж, внезапно и прекрасно, животът стана много по-сладък. Шофьорът на такси се втурна при мен.
— Бързо! Бързо! Утанч ще бъде тук след два часа!
Моята нова турска танцьорка!
По това време тъкмо бях седнал да закусвам. Скочих и хукнах към двора. Подноса с кайве се обърна и прегазих с крака остатъка от крехките чаши.
Шофьорът като че ли искаше да ми каже още нещо. Спрях се пред него.
— Трябват още пет хиляди долара за камилата и шофьорите на камиона. Налага се да им ги дам преди да я докарат тук.
Бугнах му петте хиляди в ръцете. Той ги взе.
— Къде е стаята? — попита той.
Аз потичах още малко. Вилата разполагаше с много стаи. Имаше една особено голяма, от която се излизаше в ограден кът от градината и която имаше собствена баня.
— Това ще е нейната стая.
Той огледа ключалките от вътрешните страни на вратите.
— Ще трябва да се обадя на ключар веднага да дойде и да сложи по-здрави ключалки — каза той. — Тя е много срамежлива и се страхува от всичко.
Обади се на ключар и се върна.
— Веднага ще дойде. Ще струва още десет хиляди турски лири.
Дадох му ги.
— Видя ли я? — попитах аз. — Как е тя?
— Сега нямам време за разговори — каза той, хукна към колата и потегли с голяма скорост.
Повиках Мелахат Ханъм, домакинката.
— Веднага приготви тази стая.
— Аз приготвих една друга по-малка стая — каза тя.
— Не, не, приготви тази.
Прислугата се разтича, премести в стаята най-хубавите килими и нагласи всичко.
Ключарят пристигна с един стар камион и веднага се зае да дупчи, да чука и трака. Поставяше украсени турски железни решетки от вътрешната страна на вратите. Още двама помощници пристигнаха с друг камион. Донесоха съвсем нови брави, последна мода, и започнаха да ги поставят.
Прислугата обикаляше в кръг, под моите крясъци изнесоха всичко, което бяха донесли, върнаха каквото бяха изнесли, забравиха кърпите, не можаха да ги намерят, взеха моите кърпи и ги окачиха в банята.
Градинарят забързано обикаляше градината да къса цветя и да ги пълни във вази.
Най-после бяхме напълно готови.
Зачакахме.
Няколко пъти излизах на пътя и се оглеждах. Все още никаква Утанч. Минаха четири часа. Тъкмо бях решил да ида в тайната стая и да видя как вървят нещата с Хелър, когато се втурна едно от малките момчета и закрещя:
— Камионът пристига! Камионът пристига!
Беше голям камион. Не можеше да мине през портата. На него имаше осем работника. Беше натоварен догоре с метални сандъци!
Осемте работника скочиха долу и един по един започнаха да пренасят вътре големите сандъци. Карагьоз ги напътстваше и им показваше в коя част на стаята да стоварят всеки един.
Шофьорът на такси пристигна.
Шефът на работниците се приближи и поиска петнайсет хиляди турски лири. Шофьорът на камиона ми обясни, че това бил местен камион и разходите му не влизали в петте хиляди щатски долара, които бях платил.
Камионът тръгна.
Шофьорът на такси отиде в стаята и заключи отвътре вратата към градината. След това заключи и ключалката на вратата към двора. Поиска всички резервни ключове. Събра ги в шепа и ги хвърли в стаята. После трясна вратата към двора, така че да може да се отключи само отвътре.
— Чакай малко — казах аз. — Къде е Утанч?
— Трябва да разбереш — каза той. — Тя е срамежливо, просто момиче от едно племе в пустинята Каракум. Не разбира нито от цивилизацията. Освен това все още е ужасена, след като цялата руска армия се опита да я изнасили. Пък и е много изтощена от дългото пътуване и от ужаса си от бягството от руските тюркмени. Трябва да й се позволи да се оправи и да почине един ден.
— Но къде е тя? — попитах аз.
— Вероятно в някой от сандъците — каза той.
— Ти не знаеш? — казах аз, без да мога да повярвам.
— Когато говорих с нея тази сутрин, каза ми да не любопитствам, защото това я карало да се черви.
— Значи си я виждал! Как изглежда?
— Не личи много от воала, но мисля, че изглежда точно като на снимката, която ти показах, когато ти я купи. Много е срамежлива. Не само беше с воал, но и едва едва се показваше от един сандък. А, да, ето разписката за продажбата.
Всичко беше на турски и имаше много печати и марка от заверка при нотариус. Пишеше, че някаква Утанч е собственост на някакъв Султан Бей. Като поех разписката, ръцете ми трепереха. Притежавах истинска, жива турска танцьорка! Тялом и духом!
— Може да се задуши в някой от онези сандъци — казах аз.
— Моят съвет е просто да я оставиш да си почине — каза шофьорът. — Тя е пустинно цвете. Дивачка. Крехка, чуплива. Не е свикнала с мъжете и е напълно чужда на цивилизацията. Аз просто бих я оставил да си почине.