Но тази къща не била работническа, а принадлежала на трима комисари, които в този момент били на партийно събрание, за да решат как да помогнат на работниците. Тъй че, тази свиня Златокъдра си погодила страхотен номер, защото тези комисари не били никакви работници, а истински яки, здрави приятели на народа. Наистина, нямала късмет малката Златокъдра, но да си е направила по-добре сметката. Като се върнали, най-големият комисар си оставил камшика на масата, погледнал си кашата и казал:
— Кой, по дяволите, ми е пипал кашата?
Средният на ръст комисар си оставил бокса на масата и казал:
— Ей, кой „бибипец“ е ял от моята каша?
Най-дребният комисар тъкмо си закачил пушката и видял, че неговата пък чиния е ПРАЗНА!
Двете момчета се напрягаха да не пропуснат дума. Утанч се приведе към тях. Продължи:
— И така, те забелязали стъпки по снега, изкарали кучетата и проследили Златокъдра! Минали през планини, заледени реки и гори. Ох! Какво преследване! И най-накрая намерили Златокъдра на едно дърво.
Утанч пак се облегна. Сръбна си от сребърната чаша. Явно нямаше намерение да продължава. Двете момчете бяха проточили шии:
— И какво? И какво?
Утанч се усмихна замечтано. После каза:
— Ами хванали я и я „бибипали“ и всички много се забавлявали.
Двете момчета се разсмяха. Смяха се, смяха се, и Утанч заедно с тях. На момчетата им стана толкова смешно, че се затъркаляха по тревата, хванати за стомасите.
Най-сетне се успокоиха. Утанч им се усмихна. Взе сребърния чайник.
— Пийнете още чай.
Беше такава чаровна сцена! Естествено, Утанч е била подложена на руската пропагандна машина. И естествено, не изпитва свян да говори така пред малки момченца. Но беше толкова мило от нейна страна да посвещава от времето си на образованието на тези две малки турски зверчета. Това показваше, че има мило, отзивчиво сърце.
Точно в момента, в който се пресягаше към чайника, зърнах голата й мишница. Не подозирах, че нещо е в състояние така да ме развълнува. Изведнъж се оказа, че не мога да дишам.
И точно в същия миг това лайно Карагьоз заобиколи стената на градината, спря и се покашля. Аз се изправих и се престорих, че търся нещо изпуснато. Отдалечих се.
Мелодичният й, плътен глас ехтеше в ушите ми. През целия следобед не можах да помисля за нищо друго.
Представете си как се развълнувах, когато към осем вечерта едно от момчетата дотича при мен.
— Утанч каза да се изкъпеш, да си сложиш тюрбана и да я чакаш в салона.
И ако щете ми вярвайте, за отрицателно време се навлякох в тюрбана и кафтана. Седнах на възглавниците и зачаках.
Глава седма
Жълто-оранжевите отблясъци на пламъците заиграха по стаята.
Тя тихо се промъкна през вратата.
Като сянка се понесе към възглавниците.
Седна с кръстосани крака по средата на стаята. Постави на земята голям, сребърен, блестящ като огледало поднос, лютнята и тамбурата. Беше облечена в сиви шалвари и късо елече със сребриста бродерия, което прикриваше гърдите й, но коремът и ръцете оставаха голи. Косата й бе прихваната със сребърна лента. Беше покрита с було.
Седеше с наведена глава. Не ме поглеждаше.
Просто си седеше. От време на време въздишаше.
Не смеех да заговоря от страх да не избяга. Но след като измина доста време, я попитах:
— Защо си толкова тъжна?
С нисък, плътен глас, тя каза:
— О, господарю, тъжна съм, защото не мога да понасям мисълта, че съм лишена от елементарни житейски неща. Въздишам заради липсата на копринени кърпички, френски шампоан за вана, балсами и „Шанел номер 5“. Трябва съвсем дребна сума, за да се купят — някакви си няколкостотин хиляди турски лири.
Изглеждаше толкова тъжна, угрижена. Тя беше само една дива, примитивна номадка от пустинята Каракум. Нямаше смисъл да й напомням, че сега беше робиня. Естествено, че й трябваха нари, за да си купи неща от първа необходимост. Как ли са й липсвали, като е водила камилите в онази пясъчна пустош.
— Имаш ги — казах аз с господарски маниер.
Тя веднага се съживи и изопна снага. Очите й ме стрелнаха с поглед и веднага се приведоха срамежливо.
Тя вдиша от земята малкия си тъпан и започна да удря бавно, плахо. След това затананика тъжна, отнесена мелодия.
Знаех, че си дава кураж.
Ударите но тъпана станаха по-силни. Изведнъж, на средата тя остави тъпана, смени го с тамбурата и започна да удря по нея.
Мелодията, която тананикаше, се усили, забърза и стана по-жива.