— Наред ли е колата?
— Да, много е добре. Бяха я приготвили за някакъв богат държавен служител, но срещу скромна сума ни я изпратиха веднага тази сутрин, още щом им предадох бележката ти. Върви страхотно. Само че е „бибипски“ бърза.
— На нея хареса ли й?
— Да, да! Просто се влюби в нея.
— А кога ще вземе шофьорска книжка и всичко останало?
— О, взехме книжката. Само й показах няколкото неща, които продавачът ми показа, а после я научих как да върти кормилото и т.н. За около десет минути беше готова.
Изпитващият каза, че била най-добрият шофьор, когото срещал от известно време насам. Странно.
— Е, да, един специалист по водене на камили би трябвало да няма никакви проблеми, когато се учи да кара спортна кола със скоростен лост — казах аз.
— Вярно е — кимна Карагьоз.
— Тогава защо е разстроена? — учудих се аз.
Той помисли и каза:
— В магазина за касетки тя искаше да купи нещо на Чайковски, композитор — някаква си „Увертюра от 1812“. Каза, че искала тази с истинските оръдейни гърмежи. Нямаха никаква — трябвало да поръчат от Истанбул. Но тя не изглеждаше разстроена. Отвърна, че ще купи „Битълс“, а останалото след като го поръчат.
Замисли се за момент и продължи:
— А, да, каза, че високите честоти на дека, който се опитаха да й продадат, липсвали и ако искали да я спечелят като редовен клиент, трябвало да й предложат по-прилична хай-фай техника. Но тя изобщо не се ядоса. Даже беше в добро настроение. Много е стеснителна и на никого не може да се скара. По акцента й личи, че е израснала сред дивите номади в Русия. Тя е най-възпитаният и мил човек, когото съм срещал. С изключение, разбира се, на моментите, когато седне зад волана на тази кола!
И така, нямах ни най-малка представа с какво я бях разстроил. Денят ми помръкна.
От градината й се чуваха нейният гърлен смях и пискливите гласчета на момчетата. Значи не на тях бе ядосана. Колата я очаровала. Не се е разгневила на онези търговци. Взела е шофьорска книжка. Не се сърди на Карагьоз. Можех да стигна само до едно заключение — беше бясна на мен.
Часове наред се взирах, без да виждам нищо, в купчина изхвърлена трева.
Знаех, че не мога да живея без Утанч.
Глава девета
В живота има моменти, когато зърваш Рая за миг и веднага след това потъваш в Ада. Точно така се случи с мен.
Тази вечер не дойде пратеник на Утанч. Не мигнах цяла нощ, без да се занимавам с нещо друго.
Сутринта, с червени от безсъние очи и разчорлена коса, страшно притеснен, реших, че само ако мога да поговоря с нея и да я питам какво й е, всичко ще се оправи. Поне ще знам.
Съзнавайки, че няма никакъв смисъл да почукам на вратата и да ми я затръшнат под носа, измислих хитър план. Ще легна във вътрешния двор и ще чакам, и когато някой влезе или излезе, ще се промъкна вътре и тихо ще й задам въпроса, който ме измъчваше.
Дори сега, като си спомня за това, ми изглежда много разумно. И все пак се оказа страшно необмислено.
Заех позиция зад един масивен люлеещ се стол с висока облегалка точно пред нейната врата. Високата вълнообразна линия на стола ме скриваше доста успешно, а аз, както бях коленичил, можех да надничам и да държа под око вратата.
Отвътре слабо се чуваше течаща вода и плисъци. След малко вътрешната решетка на вратата неочаквано се вдигна. Вратата се отвори. Едно от малките момчета, съвсем голо, излезе навън. Спря. Провикна се:
— Мелахат!
Отвътре долетя мелодичният глас на Утанч:
— Попитай я и за четка за гърба!
Момчето се втурна през градината, през двора и се провикна:
— Мелахат! Трябват ни още кърпи!
Моят шанс! Беше оставил открехната вратата към стаята й.
Подадох се иззад люлеещия се стол.
Промъкнах се на пръсти в стаята, като много внимавах да не издам някакъв шум и да я изплаша.
От банята хвърчаха пръски вода. Вратата беше отворена.
Безшумно продължих да се промъквам. Само да можех да й кажа няколко думи и да видя отново усмивката на лицето й, и всичко щеше да се оправи.
Ето я!
Беше легнала във ваната. Сапунената пяна я покриваше и стигаше точно под брадичката й. Само главата и връхчетата на пръстите й се показваха отгоре. Косата й бе вързана високо на тила, за да не се мокри. Беше с профил към мен. Гледаше ръцете си, в които държеше сапун.
Минах край ниска масичка, на която бе оставена малка книга. Сигурно съм я закачил с панталона. Тя падна и се чу лек шум.
Утанч сигурно чу, но не погледна в моята посока. Каза:
— Взе ли четка за гръб?
От гласа й ме полазиха тръпки на удоволствие. Колко беше сладка, макар че над водата се показваха само главата и ръцете й.