Гласът и видът й във ваната направо ме парализираха. Любовта ми към нея бликна. Опитах се да възвърна контрола над гласните си струни.
— Утанч…
Главата й светкавично се обърна към мен. Отвори уста шокирана. Стана ярко червена.
Направих крачка напред да я успокоя. Борех се да си възвърна гласа.
Тя се сви, опита да се скрие в пяната. Изведнъж извика:
— Не ме убивай!
Аз се заковах на място! Изпаднах в ужас, колко я бях уплашил! Излязох заднишком от банята. Друг глас:
— Не я убивай!
Беше другото момче. И той беше съвсем гол. Стоеше до една тоалетна масичка, засипана с отворени кутии. Неочаквано той се реши да действа.
С все сила хвърли една пудриера!
— Да не си посмял да я убиеш! — изкрещя той.
Грабна още една от шкафчето и я запрати с цялата мощ, на която беше способен. Тя изсвистя във въздуха.
Улучи ме в панталона и последва бяла експлозия.
— Не убивай Утанч! — изкрещя той, колкото глас имаше.
Ровеше из кутиите да намери друга пудриера.
Излязох от стаята.
Минах през градината напълно объркан.
Първото момче препускаше през двора. Беше захвърлило хавлиите. Носеше нещо — четка за гръб с дълга дръжка.
От спалнята зад гърба ми продължаваха да се чуват писъци.
Първото момче се втурна към мен в двора й ми препречи пътя.
— Да не си посмял да убиеш Утанч! — крещеше той с все сила. Посегна да ме удари с четката за баня.
Не беше едър на бой. Четката едва достигаа ръката ми. Но той я стовари с все сила.
Събра ми се достатъчно! В крайна сметка, всичко стана по негова вина. Остави вратата отворена.
Свих в юмрук дясната си ръка и с целия си яд я стоварих в лицето му. Той политна назад на около петнайсет стъпки. Стовари се на земята с тъп звук.
Прислугата започна да се стича от сградите. Сигурно бяха чули виковете от самото начало.
Видяха как момчето се сгромоляса. Видяха ме пред вратата на градинката. Спряха на място.
Бяха образували кръг на около двадесет стъпки от момчето.
То лежеше на една страна със затворени очи и се превиваше, а от носа му бликаше кръв.
Никой не го приближи. Бяха достатъчно разумни.
Само майката на момчето тръгна към него. Но Карагьоз я хвана за ръката и тя спря.
Турците кършеха ръце. Не знаеха какво да правят. Но познаваха мен.
Един по един коленичиха и бавно, с хленчене, започнаха да удрят глави в тревата на ливадата.
Аз стоях неподвижно и гледах лошо.
Зад мен се чу звук.
Нещо се плъзна покрай мен.
Беше Утанч.
Не ме погледна. Не спря да ме успокои.
Отиде на тревата. Беше наметнала бяло наметало с качулка и бе покрила лицето си с воал. Краката й бяха боси и долу по камъните останаха мокри следи. Запъти се право към момчето. Каза:
— О, бедно дете. Искаше да ме защитиш.
Премери пулса му. Погледна крайниците му. След това го вдигна и го понесе към мен. Подмина ме. Очите й за миг дори не ме погледнаха. Отнесе момчето в стаята си. Затвори вратата.
Прислугата незабелязано се разпръсна.
Не знаех какво да правя. Всичко ми се въртеше. Не можех да проумея какво става.
Запътих се към едно кътче от градината, където беше много тъмно, и седнах под храстите. Бях безчувствен, сякаш падах от скала и летях надолу.
След малко от града пристигна възрастен лекар с брада. Карагьоз го заведе до стаята на Утанч.
Докторът остана много време.
Най-накрая излезе.
Моментално се озовах пред него. Попитах:
— Как е Утанч?
Той ме погледна.
— Така ли се казва момчето? Странно име за момче.
— Не, не — казах аз. — Не момчето. Жената! Как е тя?
— А, много е разстроена. Виждате ли, тя каза, че момчето е имало много хубаво лице. Носът му е счупен и костта на бузата му е хлътнала навътре. Тя ми обеща голяма сума, за да го оперирам.
Сега разбрах за какво е всичко. Тя се ръководи от някакво странно женско естетическо чувство.
— Е, ще можеш ли, ще можеш ли?
Той се поколеба.
— Носът някак ще се оправи. Но костта на бузата…
— Закарай го със самолет в Истанбул!
Той поклати глава.
— Няма смисъл. Не могат да направят повече от това, което аз направих, с колкото и скъпо оборудване да разполагат.
Тръгна си.
Аз се върнах и седнах зад храстите в тъмния ъгъл. Опитвах се да мисля, да достигна до някакво заключение.
Чувствах се така, сякаш някой е умрял — онази постоянна и силна скръб, която по никакъв начин не можеш да преодолееш.
Ужасните последици на събитията ме пронизваха все по-силно и по-силно.
Утанч никога повече няма да ми проговори. Никога повече няма да танцува за мен. Никога няма да ме погледне. Усещах, че е откъсната от мен завинаги. Не можех да живея така.
Напразно се опитвах да изровя нещо от знанията си по психология, което би могло да поправи нещата. Нищо. Скръбта ставаше все по-силна.