— Те ти действат на мозъка! — каза Бум-бум. — Негодници! Могат да те тикнат зад решетките за цял живот без никаква диагноза. Не можеш да разчиташ ма щатските закони, нито да се позовеш на Петата! Нямат никакво чувство за законност, но правото и властта са зад тях.
Бяха слезли на нивото на паркинга и тръгнаха през него.
— Но ако… — опита се да се намеси Хелър.
— Не схващаш — каза Бум-бум. — Те просто подписват заповеди и те затварят при лудите. Тъпчат те с лекарства и ти пържат мозъка! Даже ти отварят черепа с шило за лед! Не мирясват, докато не те превърнат в пълен зеленчук! И няма нужда да си направил нещо! Правителството изцяло разчита на тях да ги отървават от типове, които не им са по вкуса.
— Аха — каза Хелър — Звучи доста зле.
— То си е зле! И тези негодници са най-смахнати от всичките!
Спряха пред една кола.
Това беше старото такси от „Риъли Ред“! Наистина беше преобразено! Яркооранжево. Цялото подновено. Стъклата на прозорците нямаха дупки. Когато Хелър отвори задната врата, за да се качи, лампичката в купето светна и видях, че има лъскава нова кожена тапицерия. Колата приличаше на чисто нова антика!
Бум-бум затвори вратата на Хелър и скочи зад кормилото. Запали колата. Моторът изръмжа и утихна в равномерно бръмчене, когато той даде на заден.
Излязоха от подземния паркинг и се насочиха на изток. Хелър гледаше проблясващите под утринното слънце води на Ист Ривър, край която се движеха. Но с периферното му зрение виждах, че Бум-бум кара така, сякаш не се движи по земята — минаваше на косъм от коли, влизаше в дупки, сякаш изобщо не съществуваха.
Освен това не бе съсредоточен върху шофирането. Викна на Хелър през отворената преграда между предната и задната седалки:
— Може да са ни разкрили. Може да са разбрали, че съм бил морски пехотинец, а те знаят, че всички морски са луди.
Принуди една лимузина да свие рязко и изглежда се опитваше да лиши един камион от кабина.
— Ей — викна той към Хелър. — Имам страхотна идея. Може би трябва просто да вдигнем онова място във въздуха!
С поредица спирачки и няколко поднасяния зави по 168-а улица. Спря на една стоянка за таксита. Скочи и отвори вратата на Хелър. Когато Хелър стъпи на тротоара, Бум-бум лепна една табела върху дръжката на вратата. Пишеше: „Спряна от движение до отстраняване на бомбата.“
Бум-бум посочи:
— Пишеше офис № 64 доктор Катзбрейн. Ще го направя заради теб, малкия, само че да знаеш — нямаш много излишен мозък. Помни — не им позволявай да ги слагат усмирителна ризница. Не ти разрешават и едно телефонно обаждане. Така че, ако започне да става лошо, просто си плюй на петите. Ще държа колата запалена, за да се измъкнем бързо.
Бум-бум пъхна ръка в таксито и свали табелата за такси. Веднага се включи полицейски радиопредавател. Броячът беше фалшив. Незаконно!
Хелър влезе и след малко вече засипваше с всякакви подробности жената на рецепцията, облечена като сестра. Показа й студентската си книжка. После попълни дълъг формуляр за предишни психически заболявания, като просто написа: „Преобладаващото мнение се оспорва.“
— Можете да влезете. Нямате час при д-р Шиц, така че няма нужда предварително да ви упоявам.
Сестрата го бутна към една врата.
Доктор Катзбрейн си белеше ябълка на бюрото. Косата му седеше щръкнала от двете страни на главата. Очилата му бяха толкова дебели, че очите му приличаха на черни топчета, плуващи в купа.
— Това ли е Лизи Бордън? — попита докторът.
Поряза се и изпсува.
— Джером Терънс Уистър, студентът по инженерство, когото искахте да видите — каза сестрата. После добави: — Поне така мисля.
Остави картона на бюрото.
— Жалко, че не ми водиш Лизи Бордън — каза докторът. — По този случай бих могъл да направя много. Бих могъл да се отърва от хиляди родители.
Пак се поряза. После наведе глава и надникна към Хелър.
— Как каза, че ти е името?
— Джером Терънс Уистър — каза сестрата. — Нали се сещаш. Онзи. Сега ви оставям насаме. Не бъди палав. Искам да кажа, като ме няма. — И тя затвори иратата след себе си.
— Ами, Бордън — каза докторът, — това е доста зле. Така да накълцаш родителите си с брадвата. Много зле. Ще ме прощава Фройд.
Стана ми много интересно.
— Ух, „бибип“ — каза той. Пак се беше порязал.
Хвърли ябълката в кошчето и захапа ножа.
Хелър побутна напред картона, който сестрата беше оставила, за да го види докторът.
— Аха! — каза докторът. — Две имена! Това е много красноречив симптом. Две имена. Говори за шизофрения от стария вид.
— Две имена ли? — каза Хелър, застанал нащрек.
— Да, така пише в картона. Джером и Терънс. Две имена. Близнаци ли бяхте? Не. — Размаха ножа към Хелър. — Няма защо да го увъртаме, Джером или Терънс, или както и да се казваш, през следващите няколко минути.