Не виждах нищо лошо в това. Какъв бунт. Фахт бей винаги преувеличава.
Качих се по широките стълби, проправяйки си път през тълпата. Сблъсках се с предната линия.
— Спри! — каза внушителен мъж, който носеше плакат.
— Всеки, който мине през предната линия, е враг на турската национална гордост. — Посочи към плаката. На него бе написано:
„НЕЧЕСТНО СПРЯМО ОРГАНИЗИРАНАТА МЕДИЦИНА.
ДОЛУ МИЛОСЪРДИЕТО И СЪСТРАДАНИЕТО!“
Лекарите и помощният медицински персонал, които носеха такива плакати, изглеждаха твърдо решени.
На площадката над стълбите имаше малък пиедестал. Вероятно бе направен за статуя, която още не е готова. Фахт бей ме побутваше отзад да се кача на пиедестала. Нямах избор. Качих се.
Какво море от лица!
Колко силна кашлица и трескави очи.
Колко много болни крайници и други органи!
Знаех, че Министерството на здравеопазването и социалните грижи в Турция активно се бори със заболяванията. А също и Министерството на труда. А също и много други благотворителни организации Но да се справяш с такива проблеми в Турция е тежка задача. Досега не бях забелязал колко много болни хора има в този район.
Отворих уста. Исках да им кажа да си идат по къщите. Нямах възможност. Едрият доктор от предната линия извика:
— Аз съм учил в Съединените Щати. Знам как трябва да се ръководи медицината. НЕ ТРЯБВА ДА ИМА БЕЗПЛАТНИ КЛИНИКИ!
Предната линия моментално се затвори около пиедестала и започнаха да ме удрят с плакати и Пръчки!
Пазих се, навеждах се, опитвах се да браня.
Другите започнаха да скандират в такт с ударите по мен: „НИКАКВА БЕЗПЛАТНА КЛИНИКА! НИКАКВА БЕЗПЛАТНА КЛИНИКА!“
Изкрещях:
— Естествено, че няма да има безплатна клиника!
Тълпата моментално подхвана действия. Бяха въоръжени с топки кал! Въздухът почерня от кал. Замерваха МЕН!
Лекарите бяха доволни. Едрият се обърна към тълпата:
— Разбрахте ли! Няма да има безплатна клиника!
Тълпата веднага започна да захвърля и мен, и докторите. Подвикванията се извисиха в див рев.
— Къде е войската? — креснах на Фахт бей. Той страхливо се бе свил в ъгъла над стълбите.
— Болницата си е твоя! — надвика той врявата. Една буца кал ме удари в лицето.
Свали ме от пиедестала! От носа ми започна да тече кръв.
Изведнъж на пиедестала се изкачи висока, кльощава фигура с бяло палто и вдигна ръце. Беше Прахд Битълстифендър. Тълпата спря да хвърля, за да чуе какво ще стане. На чист книжовен турски Прахд каза:
— Скъпи съграждани! Скъпи турци! Изправям се днес пред вас, за да ви призова към свобода! Време е, крайно време, ние, децата на Аллах, да се вдигнем като един и да отхвърлим желязната хватка на чуждите потисници!
Носът ми толкова кървеше, че ми се струваше, че ще умра от загуба на кръв. В тази болница трябва ше да има студена вода. Запристъпях заднишком към вратата. Влязох в коридор.
Гласът на Прахд продължаваше да се разнася.
— Една обединена Турция, изправена смело срещу жестоките врагове…
Беше много далеч и вече не можех да го чувам.
Влязох в една баня, затворих вратата и пуснах студената вода. Седнах на тоалетната чиния и си сложих намокрена тоалетна хартия отзад на врата.
Очаквах всеки момент тълпата да нахлуе през вратата и да ме разкъса парче по парче. Но засега само изтичаше безценната ми кръв.
След безкрайно дълго време проклетата кръв спря.
Навън беше ужасно тихо. Дали не бяха дошли баретите и не ги бяха застреляли всички?
Рискувах и надзърнах. Голяма чакалня. В нея се бяха подредили редици майки, тихи, послушно чакащи ред.
Бяха поставени маси. Местните доктори работеха около тях, правеха най-различни неща, обичайни за тази професия. Изглежда с радост обслужваха хората един по един. Не видях ни една майка да плаща. Не можех да разбера.
Уплашен, че ще ме видят и пак ще ме замерват, пропълзях край стената. Ръка на рамото ми. Подскочих.
— Тъкмо бях тръгнал да ви търся.
Беше доктор Прахд Битълстифендър. Въведе ме в малка операционна. Започна да ми преглежда носа.
— Какво направи? — казах аз. — Каква беше тази реч?
— Реч, произнесена от Кемал Ататюрк в началото на революцията — каза Прахд.
А, Кемал Ататюрк. Турците го обожаваха. Познали са речта и са спрели, за да слушат.
— Ох — казах аз. Правеше нещо в носа ми.
— Не мърдайте, ако обичате.
— Ами какво стана с безплатната клиника? — попитах и потръпнах от мисълта за разходите.