Тя никога нямаше да ми прости. И всичко заради едно „бибипано“, безполезно, малко момче.
Налегна ме тъга. Всъщност Утанч беше единственото нещо, което беше мотивирало желанието ми за ловно пътешествие.
Глава втора
Довлякох се до тайния си кабинет. Отпуснах се на стола. Екранът стоеше пред мен, недокосван дни наред. Може пък Хелър да има някакви неприятности, които да ме развеселят. Включих го без особен ентусиазъм.
Беше някак замъглен. Настроих картината.
Катедрала!
Ужасно голяма катедрала!
Нещо ставаше.
Погребение!
Имаше голяма навалица. Облечени в черни раса свещеници правеха най-разнообразни жестове. Ня какъв хор пееше приятно.
Толкова странно пасваше на настроението ми. Каква задушевна музика! Толкова тъжна. Толкова красиво тъжна!
Хелър седеше на една пейка. Държеше нечия ръка. На някого с черен воал. Бейб Корлеоне! Тя подсмърчаше! Ридаеше! Хелър я галеше по ръката.
Нещо като ковчег беше изложено за поклонение. Очевидно опелото вече беше минало.
Тогава разбрах. Джими Канавката Тавилотврат. Това беше неговото погребение! Във възможно най-голямата катедрала на Америка? На Св. Йоан Божествения? На Св. Патрик? Беше ужасно голяма. Цялата в злато, искрящи свещи и високи, внушителни сводове.
Музиката се извиси величествено.
На по-ниския олтар или амвон се появи някой. Някакво момче от хора. Настъпи тишина. То заговори в голямата сводеста зала, а ясният му тенор трепереше от чувство.
То каза:
— Ако не беше скъпият ни, покоен Джими, никога нямаше да се науча да позволявам на другите момчета да ме обичат!
След тези думи извиси глас в най-тъжната песен, която някога бях чувал. Хорът подхвана тържествено красиво зад него.
Латинската музика затихна. Към малкия амвон се приближи друг, възрастен мъж, прегърбен от старост.
— Като глава на реформаторското училище имах Джими като свой приятел. Най-хубавите ми спомени от него са дните, когато организира съвсем сам, като благотворителен жест, най-големите бунтове, които беше виждал младежкият затвор. И днес, без неговото ръководство, едва ли можем да очакваме приток на нови затворници. Велик човек, идол на хиляди улични гангстери. Ще ни липсва.
Хорът възвиси глас в божествени акорди, които потънаха в сводестото кубе към небето.
Ето че към амвона се бе запътил още някой. Наведе смирено глава, а гласът му се задави от сълзи, като заговори:
— Аз бях негов психолог в затвора. Джими Тавилотврат беше пациент за пример. Никога не съм виждал някой да възприема така добре терапията за поправяне на поведението. Той вървеше от лошо към по-лошо и накрая, под вещото ми ръководство, стана самото въплъщение на американската престъпност — гласът му се загуби от вълнение. — Той беше всеамериканското момче, станало наемният убиец, който никога няма да забравим.
Хорът подхвана смирено и със страхопочитание. О-о, беше красиво.
Погребението напредваше. Осем души понесоха ковчега. Бяха облечени в черно. Всички бяха сицилианци. Всички имаха издутини там, където оръжията им висяха под палтата.
И тогава разбрах защо екранът ми беше замъглен. Всички носеха тъмни очила, включително и Хелър. Забелязах това, защото екранът стана дори по-тъмен, отколкото беше и отново трябваше да засиля яркостта. Мрачен, мрачен ден! Валеше!
Ковчегът бе понесен под шпалир от автоматични джобни ножчета, образуван от двайсетина улични гангстери.
На гробището имаше венци и венци, и цветя навсякъде. На един от тях, сплетен от лилии под формата на подкова, имаше лента, на която пишеше:
Друга купчина цветя беше под формата на кама, а на лентата пишеше:
Лентата падна и бе стъпкана под опечалените крака.
Пет хористки във вдовишки траур стояха плачещи до гроба и притискаха черни носни кърпички към ридаещите си устни.
Причината за тъмните очила се появи. Цялото погребение се следеше от телевизионни екипи, които бяха получили върховно благоволение да носят черни ленти върху ръкавите си за последно сбогом. Лентите се раздаваха от един гангстер, който държеше оръжие в другата си ръка.
Дългата процесия се изви към една крипта. Отпред имаше надпис:
Пъхнаха ковчега на Джими в една гробница. Ридаенето се усили многократно.
Пръстите на Бейб се плъзгаха по камък, на който пишеше:
Тя рухна. Хелър я поведе към една лимузина. Внимателно я пазеше от хората, които се опитваха да докоснат ръката й или да я целунат в знак на съчувствие. Тя наистина плачеше силно.