Мелахат береше цветя в двора. Приближих се до нея откъм гърба и пъхнах дулото на пушката за слонове под брадичката й. Когато се свести, й изсъсках:
— Ще отвориш онази врата и ще ме вкараш в стаята на Утанч.
Беше бяла като платно. Не помръдваше, очите й — фиксирани върху дулото. Кръстосани.
— Ако не го направиш — скръцнах със зъби, — ще гръмна целия персонал.
Тя достойно се справи с положението, макар и леко треперейки. С мен съвсем наблизо и пушката за слонове до брадичката си, след два опита тя намери гласа си.
Провикна се:
— Момчета! На тръгване Утанч каза, че трябва да получите подаръка си, за да се забавлявате, докато я няма.
Тишина.
После мъничък, писклив гласец:
— Какъв е той?
Ръгване с пушката за слонове.
— Отворете вратите, за да видите.
Любопитството победи. Звук от вдигане на вътрешното резе. Завъртане в ключалката. Скърцане на панти при открехването на вратата. ТРЯС! Проникнах в онази стая като Нюйоркската тактическа полиция!
Момченцето на вратата се търколи като топка през стаята. Другото седеше в леглото, а лицето му беше опаковано в превръзки. Започна да пищи.
Държах слонската пушка срещу това, което беше на пода. Измъкнах 44-калибровия „Колт Магнум“ и го насочих към другото в леглото.
— Застани до онази стена! — заповядах. — С гръб. Сложи дланите на стената!
Потърсиха помощ от Мелахат. Тя се беше просна на на прага в смъртен припадък.
Двете момчета правеха каквото им се каже, макар и да трепереха и плачеха, а едното беше започнало да хълца.
Обискирах ги. Бях готов да ги ритна с крак, ако се опитат да направят нещо грубо. Бяха чисти. Това не беше странно, тъй като бяха само по панталонки. Поех дъх на облекчение. Дотук добре.
Огледах стаята. Утанч беше поставяла килимчета върху килимчета с декоративна цел. Имаше музикални инструменти, поставени на стойки. Тя имаше куп снимки в рамки.
Като следях с едното око момченцата, се приближих до снимките. Не бяха истински фотографии. Бяха изрезки от списания, които тя беше поставила в позлатени рамки. Филмови звезди! Мъже — филмови юезди! Актьори от всички поколения.
Някакви книги. Често я бях виждал да внася книги. Нащрек дали момчетата не измъкват нещо, прокарах ръка по томчетата.
Ненужни вехтории. Но цяла поредица томове с твърди корици под заглавие: „Илюстровани биографии на известни звезди“.
Внезапно плановете ми станаха още по-добри.
Обърнах се към момченцата. Те се олюляваха и феисреха. Вече и двете хълцаха. Добре. Ще съдействат. Размахах заплашително „Колт Магнум 44“ и свалих предпазителя.
— Кого от тия филмови звезди обича тя най-много?
Този, който не повръщаше, спря да хълца, колко то да успее да каже с тънък писък:
— Онези двамата в края!
Той посочи, загуби равновесие и си удари глава и в стената.
Отидох и погледнах. Както можеше да се очаква, двата крайни фотоса бяха наплескани с червило от целувки!
Рудолф Валентино и Джеймз Кагни!
Отидох и грабнах често разлистваните им томчета от „Илюстровани биографии“.
Извадих от джоба си ролка лейкопласт, широк около два инча. Сграбчих китките на едното момченце и ги залепих една за друга. С ритник събрах глезените му и също ги облепих. Лепнах лейкопласт през устата му.
Грабнах другото момченце и направих същото. С ритник вдигнах Мелахат на крака.
— Намери ми две одеяла!
Тя тръгна нанякъде, олюлявайки се, и се върна с тях. Разстлах ги на пода. Увих по едно момченце а одеяло. Вдигнах краищата и ги хвърлих на рамо, два вързопа, които дори не се гърчеха.
— Мелахат, камилска тор такава — казах с убийствен глас. — Ще почистиш тази стая. Когато Утанч се върне, ще й кажеш, че бабите на двете момченца са болни и искат да ги видят, и че няма да ги има дълго време.
Тя продължаваше да отваря и затваря уста, вероятно опитвайки се да заговори.
— Ако не го направиш и Утанч заподозре или чуе една дума за това, ще изколя целия персонал!
Тя се срина на пода и започна да удря глава в него. Аха, не се нуждаех от хипношлемове. Трябваше ми само една пушка за слонове!
Затъкнах „Колт“-а в пояса си. Излязох до комбито и напъхах вързопите отзад.
Трябваше да се получи!
Глава шеста
Стигнах до болницата. Метнах вързопите на рамо. Влязох през тайния вход, който водеше към подземието.
По вътрешния телефон извиках Прахд.
Той дойде долу тичешком, малко разтревожен. Още не бяха настанили никого в подземието.
Бях стоварил вързопите на една маса.
— Донесох първите двама престъпника — казах аз.