Какъв подарък! Едното момче прилича на Рудолф Валентино, а другото — на Джеймз Кагни! Иместо плоски, безинтересни, двуизмерни фотографии, тя можеше да си има тия двамата и да си ги сложи на етажерката така, както се прави с всяка друга дрънкулка. Човек можеше да им се възхищава ш време на време, да ги почиства от праха и иначе да забрави за тях.
Как ще се възхити тя от мен! И вече ще прави каквото кажа!
Забавянето беше, разбира се, малко рисковано. По при условие, че моят ид преследваше егото ми към нови върховни постижения, това изглеждаше детска играчка.
Планирах всичко внимателно. Невидимият убиец беше част от екипажа на базата — това беше сигурно. Следователно трябваше да постигна голям обхват, така че който и да е той, да знае, че действам.
Където и да ходех, щях да повишавам глас от време на време и да изкрещявам колко усилено действам. Но това можеше да продължи само известно впеме: гърлото ми започваше да преграква.
На другия ден се събудих със страхотен план. Облякох се и направих списък на всички от базата. После преминах към разследване на всеки един от тях.
Конспирацията беше да ги разпитвам но такъв начин, че всеки един да разбере колко съм активен и отдаден на работата си. Знаех, че хората споделят помежду си и мълвата ще се разпространи. Така можех да запълня поне три дни с работа.
Акцията се състоеше в това да разпитвам всеки човек щателно и продължително за отрова. Нямах намерение да тровя Хелър — не разполагах с кодовата пластина — но поне на всички ще стане ясно, че полагам усилия.
Исках да разбера какво знае всеки един за отровите, особено за рядко срещаните, силни и недоловими видове. Не трябваше да казвам кого ще тровя, важното беше този, на когото е възложена задачата да убие мен — а сега и Утанч — да разбере, че наистина се отнасям сериозно към работата си.
Странно, но не получих кой знае колко отговори. Получих много извърнати очи и отдалечаващи се стъпки. И до третия ден насъбрах доста странни погледи върху себе си.
На четвъртия ден вече нямах възможност да продължавам с проекта. Всички бързо се изпаряваха, само да се появях някъде. Освен това започнах да подозирам всичко, което ядях или пиех. Но планът си вършеше работата. Утанч бе все още жива.
Когато дойде петият ден, си дадох сметка, че ако не се правя на усърден, можеха да се появят лоши последствия. Така че ми дойде друга велика идея.
Отидох в тайната стая. Точно по обедно време — така че Фахт бей да не може да ме обвини в прекъсване на жизнено важна работа — сложих крак върху тайната плочка на пода до вратата към тунела и завъртях крак по необходимия начин.
Незабавно, разбира се, алармени сигнали, които не се чуваха в кабинета, но бяха страшно силни и ясни навсякъде другаде, задрънчаха и замигаха из цялата база.
Дадох им време. Когато бях напълно сигурен, че всеки е реагирал, тръгнах спокойно през тунела.
Всички се бяха събрали в центъра, свити зад торби с пясък, а наоколо нервно просветваха оръжейни дула. За малко да ме застрелят.
Обясних им, че това е просто тренировка. Казах, че наоколо стават някои много важни неща, че трябва да се погрижа за един „определен човек“ и че ще отсъствам няколко седмици.
Моментални радостни възгласи!
С огромна сила! Някои от тях дори истерични! Даже размахваха кепетата си и крещяха, крещяха от радост.
Не бях си дал сметка, че съм толкова популярен. Много затрогващо наистина. Докара ме до сълзи.
Най-важното от всичко бе, че спечелих време. Сега вече мога да направя нужната подготовка, за да се погрижа за Хелър веднъж завинаги, без да бъда наръган в гърба междувременно.
Прегледах няколко паспорта. Избрах един от Уединената арабска лига. Паспортът ще ми даде ипломатически статут, ще пропусне багажа ми непроверен и ще ми позволи да си назнача какъвто антураж поискам. Тъй като се изискваше пътуване до Истанбул, което направих много скоростно, отидоха два дни. Крайният срок почти свършваше и трябваше да бързам.
Сетих се, че ще ми трябват скрити микрофони. Имаше много такива от „Очите и ушите на Спърк“ сред волтарианските материали, така че хукнах към болницата.
Прахд беше долу в подземието, а аз не исках да бъда завлечен в някой безсмислен разговор за излекуването на всички болести по света и разбиването на капиталистическата система, така че реших да търся сам. Складовите помещения не бяха готови и материалите все още бяха струпани в отделенията. Намерих ключове и започнах. Никога не сте виждали толкова много кутии, струпани така, че да не мо-еш да се добереш до нищо.