Стиснахме ръце сияещи.
Подкарах към къщи.
Глава осма
Утанч беше излязла. Мелахат чистеше стаята й. Очевидно Утанч беше повярвала на историята за бабите. Отношението й към мен през последната седмица беше както обикновено — несъществуващо. А-а, мсичко това щеше да се промени!
Мелахат се навърташе наоколо, чакаше да изляза, за да заключи стаята и аз нямах възможност да скрия добре микрофона. Направих се, че проверявам как е почистено и го сритах под килима.
Отидох в стаята си и настроих аудио приемник-предавателя към микрофона. Почовърках малко телескопа, но направленията бяха добре. Можех да виждам през стена от около стотина стъпки, но не от по-близо. Е, добре, ставаше за Ню Йорк.
Обадих се по телефона на Прахд. Утре сутринта, но светло и рано, каза той. Беше се получило малко забавяне, защото беше пристигнала друга работа. Но ако отидех там около осем, щял да ми връчи „двата пакета“. Каза, че превръзките били готови за сваляне. Казах му да не ги маха.
Отклоних въпросите му за заплащането. По-късно, ако работата беше свършена идеално.
Онази нощ сънувах как Хелър пада от високи места, как се разплесква между два влака, които се блъскат челно или как дяволите от Манко го пържат в нефт. Прекрасни сънища!
И тогава, точно преди зазоряване, дойде най-красивият сън: прекрасната Утанч се промъква в леглото ми. Беше сън, който имах намерение да превърна в реалност!
Точно в осем бях при страничния вход на болницата, Двете момчета бяха изнесени от двама глухонеми, които Прахд беше наел.
Доста се изненадах. Момчетата просто седнаха на предната седалка, където един пръст им бе показал да седнат. Целите бяха увити с превръзки. Изглеждаха много тихи.
Бях се подготвил. Спрях в едно тихо местенце надолу по пътя.
— Кой е Руди? — попитах.
Те не отговориха, така че направих „онче-бонче“. Носех снимките от „Илюстрованите биографии“, които Прахд беше използвал. Сложих снимката на Ру-долф Валентино върху едното, а тази на Джеймз Кагни — върху другото.
Имах малко цветни панделки и няколко етикетчета. Написах „На любимата ми Утанч. Разопаковай внимателно. От Султан бей“ на всяко етикетче.
Макар че бях взел със себе си „Колт Магнум 44“, изглежда нямаше нужда от него. Двете момчета просто седяха с превръзките си, много тихи.
Вкарах колата в двора. Там стоеше БМВ-то на Утанч — тя си беше вкъщи.
Внесох двете момчета тихо във вътрешния двор. Изправих ги до фонтана! Нагласих за последен път веселите панделки. После ритнах момчетата.
Те изпищяха.
Аз се оттеглих.
Резетата на Утанч се вдигнаха с дрънчене.
Вратата й се отвори!
Двете момчета се втурнаха към нея като стрели.
Отправих се ликуващ към аудиоактивиращия се уред. Включих го.
Тишина!
Не, някакъв тих далечен шум. Помислих си, че устройството не работи. Припряно извадих упътването — не бях го прочел преди това.
Устройството беше проектирано да се поставя отгоре върху рамки на картини! Пишеше да не се поставя никога под мъхести предмети. Боже, бях го поставил под килим!
Увеличих приемането на звука докрай. Само някакъв звук от време на време, когато някой рязко повишаваше глас.
Не можех да разбера каква е реакцията й!
Тя не дотърча до стаята ми, за да ми благодари. През устройството не идваше достатъчно информация, за да бъде ясно каквото и да било.
Мина почти час и то какъв напрегнат час!
И после, какъв беше тоя шум? Течаща вода? Да, течаща вода.
После изведнъж песен. Утанч пееше! Тя изпя:
Почти се разридах от облекчение. Очевидно те имаха някаква младежка прилика с филмовите звезди. Всичко беше наред! Бях преминал през такова напрежение, че не бях ял почти нищо през цялата седмица. Поръчах да ми донесат един чудесен ранен обяд. Плата схункар бегенди („Нейно Величество го обичаше“), задушено агнешко с накълцани патладжани, кадън гьобеги („Женски пън“) за десерт. Преглъщах всичко това е помощта на стомни с шира, а после се отпуснах, за да си пия кайвето. Великолепно.
Към два следобед устройството отново се оживи. Вдишах слушалката. Звън от цимбал? Да, и още един, и още, и още един. Някакъв танц!
А носле гласът на Утанч се чу много силно. Тя БЕШЕ доволна. Пееше: