Хелър, казах си, дулото е почти опряно в гърлото ти. Всичко, което ти трябва, е едно здраво бутване, за да се омаже косата ти с врящ нефт.
Сега всичко, което трябваше да направя, беше да отлепя Утанч от Вашинггон.
Глава трета
След два дни, понеже Утанч не показваше никакви признаци, че има намерение да продължава с пътуването, прибягнах до един гениален ход. С помощта на вашингтонските таксита, тръгнах след нейната лимузина. Беше лесно да се направи: скачах в някое такси, размахвах акредитивните си писма на сенатски агент и казвах: „Следвайте онази лимузина!“, а таксиметърджията казваше: „Ох, вие, «бибипанн» ФБР-та!“ и тръгваше след лимузината.
Успях да видя доста от Вашинггон. На няколко пъти минах покрай голямата рекламна табела, която се извисява над Пенсилвания Авеню:
Реших да не купувам нищо. Но се забавлявах с идеята да отида и да намеря Стюпуиц и Молин и да им кажа като един федерален агент на друг как Хелър ги беше измамил, но тъй като подигравателния смях можеше да роди професионална ревност, която да доведе до застрелването на сенатор Туидъл и моето лишаване от документи, се въздържах.
Утанч обхождаше музеи и тем подобни. Беше лесно да я забележиш, беше толкова добре облечена и шик.
Един късен следобед открих лимузината, която беше спряла в парк „Потомак“. Беше почти на същото място, където Хелър беше сгащен. Дори разпознах конния полицай от парка, който го беше забелязал. Чувствах се като в старите времена.
Едно кратко разузнаване и я открих. Тя стоеше на стъпалата пред мемориала на Линкълн. Беше затъкнала пръст в устата си и гледаше на изток към великия висок обелиск на „Вашингтон Монюмент“. Есенните листа вече се носеха наоколо, а вятърът набраздяваше повърхността на дългото огледално езеро, така че монументът не се отразяваше в него. По това време на годината даже гледката не беше много за гледане. Не можех да си представя защо тя стоеше там и гледаше към паметника. Нямаше кой знае какво да се види. Просто един бял стълб. Бях на около петдесет стъпки от нея, облечен в дрехи, с които тя никога не ме беше виждала. Преследването ми беше много тайно. Тя потръпна и въздъхна. Извади пръста от устата си, обърна се към мен и каза:
— Не е ли красиво, Султан Бей?
Приближих се към нея. Вече можеше, след като ме беше забелязала. Любопитството ми се бе възбудило.
— И какво му е толкова красиво?
— Толкова висок, толкова бял, толкова твърд. — Тя постави пръста в устата си и погледна отново към Него.
Вдъхновение! Аз казах:
— Това е само 550 фута. В Ню Йорк, Емпайър Стейт Билдинг е висока 1472 фута, почти три пъти по-висока!
— Нима? — каза тя недоверчиво.
— Истина е — казах аз. — Даже има един шип на пърха.
И потеглихме същата нощ за Ню Йорк Сити. Необходим е истински гений, за да действаш в Апарата!
Отседнахме в хотел „Бентли Бъкс Делукс“, в надстройката. През петдесетте години по права линия от него се е виждала Емпайър Стейт Билдинг на юг и Сентръл Парк на север. Но не това беше хубавото: апартаментът имаше две спални! Можех да спя на истинско легло, а не на канапе във всекидневната! А това беше особено добре, тъй като очаквах да останем тук доста дълго. Вече почваше да ми върви, а сега съвсем ми потръгна!
Рано на следващата сутрин по светло, напълно освежен и без вдървени мускули по гърба, закусих и веднага щом многобройните сервитьори и камериерки изчезнаха, включих приемника и екрана. Преди да започна да действам, беше добре да хвърля един поглед към това как „бибински“ напредваше Хелър напоследък. Пламнах от гняв!
Вероятно оборудването се беше повредило пи пътя. Проверих многобройните индикатори. Всички изглеждаше наред.
Тогава си дадох сметка какво не беше наред. Реле 831 беше свързано с активатор-приемника! Той усилваше сигнала, така че можеше да бъде видян от хиляди километри. Докато не бъде изключен, няма ше да получавам образи в този район!
Къде бяха казали Рат и Търб, че са го поставили? А-ха! На телевизионната антена на Емпайър Стейт Билдинг. Излязох на терасата и погледнах на юг. Виждаше се по права линия.
Е! Нищо по-лесно. Щях да го изключа. Позвъних в офиса в Ню Йорк. Звънеше и звънеше. Никакъв отговор. Тогава си спомних оплакването на Фахт Бей, че всички бяха излезли да дирят престъпници.
Божичко. Човек трябваше да върши всичко сам. Облякох се в обикновени всекидневни дрехи, почу-мнх се дали да използвам метрото и взех такси.
Бяхме само на около двайсетина пресечки на север от Емпайър Стейт Билдинг и за нула време влязох през входа откъм 34-та улица, купих си билет и полетях нагоре до осемдесетия етаж. На асансьора му е нужно по-малко от минута, а аз оставих стомаха си на първия етаж!