Секретарското бюро беше празно. В помещението се виждаха само двама детективи, и двамата със спортни сака от туид, и двамата седнали с гръб към нас. Единият беше Кларк. Говореше по телефона. Издрънчах с резето на вратата. И двамата се обърнаха едновременно. Кларк ни погледна изненадано, после ни махна да влезем. Придърпахме по един стол и седнахме от двете страни на бюрото. Той продължаваше да говори по телефона. Седяхме и чакахме. За да убия времето, се поогледах. Кабинетът на началника беше със стъклени стени от кръста нагоре. Вътре имаше огромно бюро. Зад бюрото нямаше никого. Но върху плота ясно се виждаха две гипсови отливки, много прилични на онези, които бе направил нашият патоанатом. Не станах да ги разгледам отблизо. Стори ми се неучтиво.
Кларк приключи разговора. Затвори телефона и си отбеляза нещо върху голям жълт бележник. После изпусна шумно въздух и избута стола си назад, за да е с лице и към двама ни. Не каза нищо. Явно разбираше, че не сме дошли просто на гости. Но не се решаваше да ни запита направо дали имаме нещо за него. Не искаше да изглежда глупаво, ако отречем.
— Минавахме оттук и решихме да се отбием — казах.
— Хубаво — отвърна той.
— Трябва ни малко помощ — продължих аз.
— Каква по-точно?
— Чудим се дали не би могъл да ни дадеш бележките си за лоста. Вече не ти трябват. След като си разкрил твоя случай.
— Бележки ли?
— От проверката на железарските магазини. Рекохме си, че ще спестим време, ако продължим оттам, докъдето си стигнал.
— Можех да ви ги пратя по факса.
— Сигурно са много. Не искахме да те затрудняваме.
— Можеше да ме няма.
— Ние, така или иначе, минавахме оттук.
— Хубаво — повтори той. — Бележките за лоста значи. — Завъртя се на стола си, стана и пристъпи към един от шкафовете. Върна се със зелена папка, дебела колкото показалец. Пусна я на бюрото. Тя тупна с глух звук върху плота. — Успех — рече той и седна.
Кимнах на Съмър и тя вдигна папката. Отвори я. Беше пълна с хартии. Тя ги запрелиства и направи гримаса. Подаде ми папката. Вътре имаше безкраен списък от магазини, разпръснати по цялата територия между Ню Джързи и Северна Каролина. С имена, адреси и телефонни номера. Срещу стотина от тях имаше отметки. Срещу останалите около четиристотин нямаше такъв знак.
— Трябва да внимавате — каза Кларк. — На някои места му викат лост, на други щанга. Постарайте се да им обясните за какво точно става дума.
— Различни размери ли имат?
— Най-различни. Нашият е от големите.
— Може ли да го видя? Или е в склада за веществените доказателства?
— Не става дума за доказателство — отвърна Кларк. — Това не е истинското оръжие. Просто идентична мостра, която сме взели назаем от магазина в Сперивил. Не може да послужи пред съда.
— Отговаря ли на гипсовите отливки?
— Абсолютно — отвърна той. После отново стана, отиде в кабинета на началника и взе отливките от бюрото. Държеше по една във всяка ръка и ги постави на своето бюро. Много приличаха на нашите. Позитив и негатив, също като при нас. Главата на мисис Креймър беше много по-малка от тази на Карбоун, затова лостът бе засегнал по-малка част от обиколката й. Така че отпечатъкът от смъртоносната рана беше по-къс, но не по-малко дълбок и зловещ.
Кларк вдигна отливката и прокара пръст по вдлъбнатината.
— Страхотен удар — каза той. — Търсим висок мъж, много силен, десняк. Да си виждал някого, който отговаря на описанието?
— Виждам един всеки път, като погледна в огледалото.
Отливката от смъртоносното оръжие също беше по-къса от нашата. Извън това беше почти същата. С малки грапавини и мехурчета в гипса, но иначе инструментът беше прав, гладък и изглеждаше брутално ефикасен.
— Може ли да видя самия лост? — запитах аз.
— Разбира се. Кларк се наведе и отвори едно чекмедже на бюрото си. Отдръпна се, за да не ми пречи. Надникнах напред и видях същия железен лост, както предишната сутрин. Със същата форма, същите очертания, същия цвят, същия размер, същите завити краища, същото осмоъгълно сечение. Същата лъскава черна боя, същата прецизност на изработката. Беше абсолютно идентичен във всяко отношение с лоста, който бяхме оставили в моргата на Форт Бърд.
Качихме се на колата и изминахме петнайсетте километра до Сперивил. От списъка на Кларк намерихме адреса на железарския магазин. Беше едва на петия ред, понеже се намираше много близо до Грийн Вали. Срещу неговия телефонен номер нямаше отметка. Но с молив беше написано: Не отговаря. Предположих, че през последните дни собственикът се е занимавал със стъклари и застраховки и хората на Кларк може би са щели да му се обадят повторно, ако междувременно не бяха излезли резултатите от криминалния полицейски архив.